Ковачница на мрак

— Можех да видя всички. На улиците. Съвсем мънички са!

Той я хвана за ръка и я поведе към стръмното стълбище, водещо до долното ниво.

— Бълхи, мушици, кърлежи, впили се в кожата.

— Не. Сгради и разни такива неща. И никакви костенурки.

— Показах ти града, а да погледнеш града е все едно да погледнеш собственото си тяло, Легил. И тази Цитадела… ами, очите са поставени в главата, а главата на тялото. Тази сутрин ти стана очите на Цитаделата. Не е ли тялото ти плът и кост? Не е ли място на зной и усилие, пулсът на сърцето ти, дъхът, който вдишваш? Такъв е и мъдрият Карканас.

Долу на стълбището тя издърпа ръката си.

— Седорпул е по-добър учител от теб. Говори разбрано. Ти не.

Той сви рамене.

— Забравям колко тясно е гнездото на детския ум. Прагматизмът е по-удобен, нали?

— Сега ще си играя в стаята си.

— Добре.

Единствената храмова заложница заситни по вътрешното стълбище към по-долния етаж. Райз Херат се поколеба, а после се обърна и отново се качи на платформата на кулата. Утринният му ритуал, това самотно съзерцание на Карканас, все още можеше да бъде спасен. Седорпул го беше хванал натясно в коридора извън покоите му и му бе поверил младата ученичка. Няколко припрени думи за уроците и след това младият жрец бързо си беше тръгнал.

Още клюки и вълнения по коридорите на Цитаделата. Светая светих на Старата кула беше мястото на сила за Райз Херат сред цялата тази глупост. Вместо това му бяха възложили опеката над едно момиченце, което му изглеждаше почти диво и може би глупаво, толкова голямо бе храмовото пренебрежение. Вечно я предаваха на следващия, десетки учители и нито един урок за повтаряне — образованието на Легил беше фрагментарно, поднасяно набързо и небрежно. Но когато я беше погледнал, беше видял жива интелигентност в големите детски очи, втренчени нагоре към него.

Като дворцов историк реши, че ще й даде урок по история. Тези амбиции се оказаха краткотрайни, след като накъсаните й коментари и съждения го объркаха. Тя слушаше думите му, както човек може да слуша птича песен в градината — приятно глухо бръмчене за фон. Каквото поемеше, изглеждаше избрано случайно. Но може би беше така с всички деца. Рядко бе имал контакт с деца и всъщност предпочиташе да си остане така.

Зарея поглед над Карканас. Над града се рееше рехав дим, смекчаваше всичко, което лежеше под него, и Райз се замисли за онова чувство на загуба, което усещаше винаги щом навлезеше в някоя гледка: как се стеснява просторът до най-непосредственото, внезапната настойчивост на най-близките детайли. Имало беше време, някъде преди поколение, когато градските художници бяха почнали да рисуват пейзажи, и за Райз Херат тези картини постигаха онова, което реалността не можеше. Обещание за дълбочина и пространство, но така, че обещанието оставаше свято, защото нито дълбочината, нито пространството можеше да се проучат. Да се доближиш означаваше да видиш само ударите на четка и изсъхнала боя, а с тях илюзията умираше.