Сияйни слова

— Твлкав, вземи Таг и опитай да помогнеш на тези хора в сражението.

— Какво? Не, не. Няма да захвърля живота си заради Вашата глупост.

Тя го погледна в очите в почти пълния мрак и той млъкна. Шалан знаеше, че свети леко. Усещаше бурята вътре в себе си.

— Направи го.

После Шалан се отправи към своя фургон.

— Блут, обръщай фургона.

Блут стоеше до колата, държеше сфера и разглеждаше нещо. Лист хартия? Надали тъкмо Блут знаеше глифите.

— Блут! — сопна се Шалан и се качи във фургона. — Трябва да тръгваме. Веднага!

Той се поотърси, прибра листа и се настани до нея. Шибна чула с пръчката и обърна.

— Къде отиваме?

— На юг.

— Към разбойниците?

— Да.

За разлика от друг път, той се подчини без оплаквания и заудря чула по-бързо — сякаш нямаше търпение всичко това просто да свърши. Фургонът затрака и се разтресе. Спуснаха се по хълма и тръгнаха нагоре по следващия.

Стигнаха билото и се взряха в малката армия, която приближаваше към тях. Мъжете носеха факли и фенери със сфери и Шалан успя да огледа лицата им. Мрачни лица, мрачни мъже, изтеглени оръжия. По гръдните им брони и кожените гащи трябва да е имало отличителни белези, ала Шалан забеляза, че са били отрязани или изстъргани.

Дезертьорите я наблюдаваха явно потресени. Не бяха очаквали плячката сама да дойде при тях. Идването ѝ ги бе вцепенило за миг. Важен миг.

Трябва да имат офицер, помисли Шалан и се изправи на мястото си. Те са войници. Поне са били войници. Трябва да имат командна структура.

Пое дълбоко дъх. Блут вдигна сферата си и я огледа, после изсумтя изненадано.

— Благословен да е Отецът на Бурята, задето сте тук! — извика Шалан на дезертьорите. — Отчаяно се нуждая от вашата помощ.

Мъжете само я зяпаха.

— Разбойници нападнаха нашите приятели от кервана, който е спрял само две хълма по-нататък. Клане! Казах, че съм видяла войници на път за Пустите равнини. Никой не ми повярва. Моля ви. Трябва да помогнете.

Те само я гледаха. Все едно норката да влезе в бърлогата на белогръба и да попита кога е вечерята… Най-сетне дезертьорите се разшаваха смутено и погледнаха някакъв мъж, който стоеше почти в средата. Висок и брадат, с въздълги за тялото му ръце.

— Разбойници казвате — отвърна той с безизразен глас.

Шалан скокна от фургона и се отправи към мъжа. Блут остана да седи в мълчание. Дезертьорите ѝ направиха път. Дрехите им бяха мръсни и покъсани, косите им чорлави, а лицата им не бяха виждали бръснач и вода от цяла вечност. Ала на светлината на факлите оръжията им грееха без петънце ръжда, а гръдните им брони бяха така излъскани, че Шалан можеше да се огледа в тях.

Жената, която тя зърна в отражението, беше твърде висока и властна, та да е тя. Вместо рошавите коси на Шалан, в броните се виждаха буйни червени къдрици. Вместо дрипи, жената носеше одежди със златна бродерия. За разлика от образа, Шалан не носеше огърлица, а когато вдигна ръка, видя вместо изпочупените си нокти безупречен маникюр.