Сияйни слова

Коприната на новата рокля беше по-фина от всяка, която Шалан бе притежавала. Докосваше кожата ѝ като успокояващ ветрец. Маншетът на левия ръкав се закопчаваше върху скритата ръка. Някога мечтаеше да носи рокля като жена. Двете с майка ѝ…

Нейната майка…

Умът на Шалан застина. Като внезапно угасена свещ, тя спря да разсъждава. Облегна се в стола, сгъна крака под себе си и отпусна ръце в скута си. Мрачната каменна трапезария вреше от оживление — домът Давар се готвеше да посреща гости. Шалан не знаеше кои са те. Знаеше само, че баща ѝ настоява мястото да изглежда безупречно.

Не че тя можеше да помогне някак.

Две прислужнички прошумоляха край нея.

— Тя видя — прошепна едната на другата, която беше нова. — Бедното създание беше в стаята, когато това се случи. Вече пет месеца не продумва. Господарят уби собствената си съпруга и любовника ѝ, обаче недей…

Продължиха да бъбрят, ала Шалан не ги чуваше.

Остана с ръце в скута. Яркосиньото на роклята ѝ беше единственият истински цвят в помещението. Седеше на подиума до високата трапеза. Пет-шест слугини в кафяви дрехи и с ръкавици на скритите ръце търкаха пода и полираха мебелите. Паршите внесоха още няколко маси. Една от жените отвори прозорците и в трапезарията навлезе свеж въздух, влажен след скорошната буря.

Шалан отново долови името си. Явно прислужничките мислеха, че щом не говори, тя и не чува. От време на време Шалан се питаше дали не е невидима. Може би не беше истинска. Това би било добре…

Вратата се отвори със замах и влезе Нан Хеларан. Висок, мускулест, с четвъртита челюст. Най-големият ѝ брат беше истински мъж. Останалите бяха… деца. Дори Тет Балат, който беше пълнолетен. Хеларан огледа стаята — навярно търсеше баща им. После приближи до Шалан. Под мишница стискаше малък пакет. Прислужниците чевръсто отстъпиха.

— Здравей, Шалан — рече Хеларан и приклекна до стола ѝ. — Наглеждаш ли?

Просто трябваше да е някъде. Татко не обичаше тя да стои където не могат да я виждат. Тревожеше се.

— Донесох ти нещо — продължи Хеларан и разви пакета. — Поръчах го за теб от Северния Провлак и търговецът току-що дойде.

Извади кожена чанта.

Шалан я взе колебливо. Хеларан се усмихваше толкова широко, че направо сияеше. Трудно беше да си мрачен в стая, където той се усмихва. Когато той беше тук, Шалан почти можеше да си представи… Да си представи…

Умът ѝ опустя.

— Шалан? — подтикна я той.

Тя отвори чантата. Вътре имаше куп хартия за рисуване, от дебелата — скъпата — и набор въгленови моливи. Тя вдигна скритата ръка към устните си.

— Липсват ми твоите рисунки. Мисля, че можеш да станеш много добра художничка, Шалан. Трябва да се упражняваш повече.

Тя прокара пръстите на дясната си ръка по хартията, после взе молив. Започна да рисува. Отдавна не беше рисувала.

— Нужно ми е да се върнеш, Шалан — тихо рече Хеларан.

Тя се приведе. Моливът драскаше по хартията.

— Шалан?

Без думи. Само рисунка.

— През следващите няколко години ще отсъствам дълго. Ти трябва да наглеждаш другите вместо мен. Притеснявам се за Балат. Дадох му едно кутре и той… не беше добър с него. Трябва да си силна, Шалан. Заради тях.

След пристигането на Хеларан, прислужничките се умълчаха. Лениви ластари се виеха край прозореца. Моливът на Шалан продължаваше да се движи. Сякаш не тя рисуваше; сякаш рисунката излизаше от хартията, въгленът се процеждаше от нея. Като кръв.

Хеларан се изправи с въздишка. После видя рисунката. Тела, с лицата надолу, на пода, покрит с…