Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Зоя, ще убия Ламброс! — казвах аз. — Сутринта ще купя пистолет и на обед ще го застрелям…

— Няма да го убиваш! — затваряше ми устата тя с пръстчетата си. — Няма нужда да го убиваш…

— Няма да го убивам, ако дойдеш с мен. Хайде още сега да избягаме! Вземи си някоя дреха — ще се скрием до вдруги ден. Мой приятел тръгва по море. Ще ни свали някъде, ще се оженим, като роб ще работя и ще живеем свободно…

— Вдруги ден е четвъртък. На изпит съм. И въобще не искам да бягам! Как ще оставя дядо?!

— Тогава ще убия Пазаити! — начевах аз същите закани и молби.

Изтощил се бях и от безизходните ласки, и от безизходните мои настоявания. Затова не се възпротивих, когато Зоица продума, че е време да си вървя. Минаваше малко два часа. Природата вече ми се беше разсърдила, че я измамих в последния момент и с тъпа болка в слабините напомняше обидата си. Но като рекох да стана от кревата, зло ме стисна за същото място, дето го бе скепцал навремето Божидар Станев. Неговото гърло прерязах, а сега ми идеше мен си да убия.

— Ох! — простенах неволно и залитнах да си търся обувките.

— Какво ти е? — Зоя също се бе изправила и навличаше нощницата на раменете си.

— Боли ме! Ужасно!

— Не се преструвай, Димитраки! — недоверчиво рече тя. — Дядо не бива да те завари.

— Няма. Не се бой…

Много неопитна беше горкичката да се сети какво и защо ме мъчи, а да й казвам ме беше срам. Пък и смисъл нямаше. Притеглих я за последна целувка. Доста безсолна излезе, защото едва изтрайвах болката, а и тя друга мисъл е имала вече в главицата.

— Не забравяй стълбата! — напомни ми моята загубена любов, докато се измъквах от прозорчето.

И за последен път я видях да се тули зад пердето — следеше ще сваля ли стълбата на мястото й…

Докретах като пиян до квартирата, болката поолекна и заспах мъртвешки. Събудих се късно с тежката мисъл, че пак се налага да убивам. Не бях решил с нож ли да пробода Пазаити, да го застрелям ли. Но като си представих в постелята едното и другото, предпочетох да му тегля куршума. Не исках да се лее много кръв като в Пазарджик. Скочих решително, наплисках се с вода, отбих се да изям една чорба в близката шкембеджийница. И се запътих към магазинчето за рибарски такъми — бях виждал, че и оръжие се продава там.

Повъртях се пред витрината, позяпах, пък влязох вътре и заброих с очи рафтовете.

— Какво обичаш, младеж? — приближи ме продавачът. — Вчера получих английски кукички от всички номера.

— Добре — казах. — Точно кукички търся. Дай ми по една от номер едно до номер пет.

Сви ги човекът в пакетче, платих, излязох. Не ми трябва пистолет, рекох си, с ръце ще го удуша. И краката сами ме понесоха към кафенето. Сигурно е затворено заради скъпите гости, преценявах, но ще чакам отвън Пазаити и ако не го удуша, с камък ще му строша главата. Тъй сменях изпълнението на смъртната му присъда, ама само се преструвах пред себе си. Имах нужда да го коля, застрелвам, душа и пребивам в своето въображение, но душицата ми добре знаеше, че няма да вдигна ръка да го убивам. А за Зоя въобще не мислех в оня момент. Може би неволно пазех да я приближа до зловещите си закани — да не вземе и нея да замете развихрената ми фантазия…