Краят на дъгата [bg]

Робърт погледна схемата.

— На идване поставихме устройства край някои шкафове.

— Кои?

Робърт отново погледна картата. Това тук си беше истински лабиринт, а освен това те бяха влезли от друго място.

— Ами… — През 2010-а Робърт се бе загубил на паркинга пред един супермаркет. След като издирва колата си повече от час, му се наложи да се обърне към охраната. Тогава за пръв път се сблъска с менталното отслабване. „Но новият ми Аз не би трябвало да има проблем!“ — Най-близкият е през два реда в онази посока и после вдясно.

Затичаха натам. Почти всички шкафове бяха отворени и подносите приготвяха товара. Мири махна към тръбите над шкафовете.

— Виж, оттук не пращат нищо. Къде е следващото място?

Отново побягнаха към най-доброто му предположение.

Пред тях светеше нещо — транспортното устройство на ДженДжен.

Мири спря и почна да тръска спрея.

— Кой от всичките, Робърт? — Всички шкафове се държаха подозрително.

— Сред два реда — петият.

— Мислех, че каза… няма значение. — Мири продължи и той я последва.

Тя го погледна.

— Аз… не съм сигурен. — Той погледна над шкафовете, мъчеше се да се ориентира спрямо устройството, да насили паметта си…

Мири го докосна по ръката.

— Не се притеснявай, Робърт. Нищо, че не си спомняш. Всичко ще се оправи.

— Чакай! Сигурен съм, че е този. — Пневмотръбата над най-близкия шкаф тъкмо поемаше пратка кутии.

— Значи така… — Мири пусна ръката му и се огледа. — Къде сме?

Може би одеве наистина беше упойващ газ, а може би и нещо по-лошо. „Мири пое голяма доза.“ Люкът в пневмотръбата се затвори и пратката замина с приглушен звук.

Шкафът приготви нова кутия с мишки. Робърт не можеше да я достигне, но знаеше какво да направи. Погледна Мири и се постара да се усмихне мило.

— Разхождаме се, Мири. Искаш ли да се покатериш върху шкафа?

— Не съм дете. Няма да се катеря по разни шкафове.

Робърт кимна и опита да задържи усмивката си.

— Но, Мири, това е… просто игра. И ще спечелим, ако напръскаш онова бялото с твоята играчка. Нали искаш да победим?

Тя се усмихна доволно.

— Разбира се. Защо не ми каза, че е игра? Прилича на някаква биологична лаборатория. Готино! — Погледна транспортния поднос, който пренасяше мишките. — Какво да направя?

— Ще ти кажа, като се покатериш. — Той я повдигна под мишниците. — Давай! Хвани се, а аз ще те вдигна.

Мири се засмя, но се протегна нагоре. Ръката със спрея беше само на няколко сантиметра от подноса.

— Сега какво?

Да, сега какво? Толкова се мъчиш за нещо и накрая забравяш какво е. Помнеше само, че е много важно. Усети, че го обзема паника.