Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Наистина! — възкликна най-сетне Леополд, неспособен да се въздържа повече. — Ти не ми каза, че си написал два концерта.
— Искаш да знаеш хронологичния им ред? Има ли някакво значение?
— Не можеш да ги сравняваш. Те са толкова различни.
— Аз ги написах, а ти си избери кой от тях ще изпълниш.
— Не си ги композирал с такава цел. Не се извинявай, моля те, няма да ти повярвам и не е необходимо. Концертите не са по силите ми, навярно и по твоите, макар да имаш добра практика.
— Аз ще мога да ги свиря. Харесват ли ти?
— Това съществено ли е?
Сега се прояви пък упоритостта на Волфганг. Той посегна да скъса партитурите на новите концерти, а татко не му позволи и го измери с очи, както се гледа луд, след което каза:
— Въпросът е дали Колоредо ще ги хареса?
— Спомняш си какво стана със симфониите.
— Помня. Но ако Брунети изпълни някой от тях, може архиепископът да остане доволен. Той обича да слуша Брунети и обожава цигулката, защото сам минава за цигулар.
— На теб харесват ли ти, татко?
— Кой може да каже, преди да ги е чул? Не бива да бъдем сантиментални. По дяволите! Трябва веднага да дам за преписване тези партитури, докато не си ги изгубил. Но под твое наблюдение, иначе ще се промъкнат сто грешки.
— Искаш Брунети да изпълни един от тях, макар че го ненавиждаш?
— Какво общо има това с цялата работа! Нашият пръв концертмайстор е любимият изпълнител на Колоредо и според мнението на архиепископа — най-добрият цигулар в Залцбург.
Колоредо се съгласи да чуе и двата концерта, когато Леополд го увери, че Волфганг ги е написал заради любовта на негова светлост към цигулката. Той помисли, че музикантът преувеличава, но наистина обичаше цигулката и бе любопитен да провери вкуса на младежа. Както предполагаше Леополд, Брунети избра четвъртия концерт, а Волфганг петия — третият бе твърде интимен. Брунети възнамеряваше да се изпълни и едно трио с участието на архиепископа, него и Волфганг.
Концертът се състоя в Конференцзал на резиденцията през януари 1776 година. Оставаха няколко дена до двадесетата годишнина на Волфганг и Леополд, който записваше грижливо такива събития, си помисли, че сега Колоредо ще трябва да признае сина му за равен с Брунети.
Бащата видя сред публиката мнозина приятели и покровители: Лютцови и Лодронови, фон Робинигови, фон Мьолкови, Баризанови, Шахтнер и Булингер, но беше решил да посвети цялото си внимание на музиката.
Програмата започна с триото по нареждане на архиепископа. Той стоеше отпред и даваше вид, че свири партията на първата цигулка, защото искаше да бъде пръв във всичко и защото никому не се разрешаваше да свири с гръб към него.
Антонио Брунети, мургав, привлекателен и строен — един от малцината музиканти, които Колоредо не превишаваше с ръста си, — стоеше зад него, но все пак наблизо, за да прикрива грешките му и да поведе триото, ако се наложеше. Беше аранжирал един кратък каприз от Нардини, за да може архиепископът да го изпълни, а Волфганг само акомпанираше.
Волфганг си мислеше, че е голямо нещастие, дето Колоредо си е въобразил, че може да свири на цигулка. Архиепископът докосваше струните с нокти вместо с пръсти, стържеше с лъка, налагаше темпо, каквото му хрумнеше в момента, и изобщо свиреше под всяка критика. Когато триото свърши — в последните пасажи водеше Брунети, а Колоредо, изгубил връзката, бе престанал да свири, — Брунети го аплодира шумно и извика: „Браво!“ Но Волфганг си каза, че ако архиепископът цели спасението на душата си, трябва да се откаже от подобни изяви.
Постара се обаче да се отнесе безпристрастно към изпълнението на четвъртия си концерт от Брунети. Първият концертмайстор, солист в Залцбург от преди раждането на Волфганг, умееше да свири прекрасно, когато пожелае. Но много често изпълнението му беше небрежно, въпреки че неговият маниер, макар обикновено наподобяващ този на старомодния Тартини, можеше да бъде съвсем приятен за слушане, с богат и силен тон. И Брунети започна добре. Изсвири алегрото с чудесно лирично чувство, в анданте кантабиле обаче прояви излишна емоционалност — започна да върти очи и да се поклаща, сякаш обхванат от много силна страст, свиреше твърде бавно и силно, а в рондото замазваше и бързаше прекалено.
Леополд пренебрегна всичко освен музиката. Съзнаваше грешките на Брунети, ала поне италианският маниер на изпълнителя бе изразителен. Харесваше му чистотата на мелодията и звучността на този цигулков концерт в ре-мажор. Музиката бе прекрасна, пълна с изящество и финес, и той бе удивен от зрелостта на композицията.