Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Самотата го напусна, когато създаде първата част от третия си цигулков концерт със симфонична изразителност. Оркестърът доминираше в първите пасажи на алегрото. Това беше негово чувство без съмнение, работеше ден след ден в концертната зала у дома въпреки лятното слънце, напекло Ханибалплац, и смеха на децата, които играеха в двора зад къщата. С развитието на концерта в G той почна да си го представя като инструментален дует с татко — татко представляваше оркестърът, а сам той бе солистът. Придаде на оркестъра енергично, настойчиво, живо звучене, сякаш този оркестър отразяваше напълно характера на татко, и повечето време държеше солиста в подчинение. Завърши алегрото с мощен, тържествуващ финал на оркестъра.
Втората част разкриваше най-пълно личните чувства на композитора в сравнение с всичко, написано от него досега. Той имаше такава нужда, такова желание за физическа любов. Но тя не трябваше да бъде евтина, нито груба. Той не можеше и да плаче, да хленчи, да се вайка. Музиката му трябваше да отразява неговия идеал за любовта, не обичайната й същност. Това адажио беше гласът на солиста, неговият собствен глас. Този глас трябваше да ликува. Любовта ликуваше. То беше всичко друго, но не и илюзия. Пишеше за любовта — такава, каквато си я представяше в мечтите. Сдържаността, която досега го бе възпирала, вече я нямаше. Чувствуваше сърцето си да тупти в нотите, които изписваше. Всички вкъщи имаха изричната забрана да го безпокоят, когато композира, но ако някой сега влезеше в стаята му, Волфганг нямаше да го усети. В него се бе насъбрала толкова музика, че се чувствуваше способен да постигне всичко. И все пак трябва да подбира, да пречиства, да избистря. Да използува най-пълно цигулката — нейната звучност, грациозност, прочувственост.
Преписването на втората част той започна бавно, изхвърляйки всичко, което не се отнасяше към главната тема, и постепенно се открои музика с желаното от него изящество и чистота. Имаше и меланхолични, дори мрачни нотки в адажиото, но те бяха нетрайни, не можеха да бъдат трайни — животът така туптеше във Волфганг! Чудесни съзвучия се раждаха от само себе си, всяко на истинското си място. Нотите пееха, танцуваха. Волфганг се люлееше на стола си, докато създаваше тези ритми. По средата си втората част се изля в изящен менует, който той и графиня Лютцов биха танцували с безупречна, класическа грация и само с лека нотка на сериозност и тъга.
Третата част течеше бързо и жизнерадостно. Записа я като рондо и добави алегро, за да подчертае темпото; сега солистът и оркестърът бяха равностойни. Всеки от тях бе получил индивидуалната си изява и сега говореха едновременно. Волфганг долови, че това е музика, различна от досегашната. Обаче нищо не му даваше право да я продължава до безкрайност. Изведнъж той спря. Виждаше сякаш почудата, изписана на много лица; всеки концерт трябваше да достигне внушително кресчендо.
Но вече бе казал каквото искаше да каже. Изпълни мислено финалните пасажи, за да се увери в това, и възкликна негласно: „По дяволите, прав съм!“ Взря се в последната нота и избухна в смях. Концертът бе завършен.
Втурна се към столовата, където семейството се готвеше да вечеря, и помоли всички да чуят новия му концерт.
— Само няколко такта — увери ги той, — просто да чуете темата! — Хвана мама за ръка и затанцува с нея из стаята, като запя темата, макар да нямаше особено мнение за гласа си. Чувствувашесе замаян, възторжен, луд от щастие.
— Какво ти е? — попита мама. — Да не си се влюбил пак?
— Не, не, никога! — извика той. — Никога вече!
— До следващия път — обади се Нанерл. — Коя е сега любимата?
Той пламна, после се ухили и добави:
— Елате всички, трябва да чуете новия ми концерт, такава прекрасна музика!
Татко им направи знак да последват Волфганг в концертната зала, защото бе необичайно за него да се вълнува толкова за някаква композиция.
Татко разглеждаше партитурата на новия концерт, а през това време Волфганг каза:
— Ще изсвиря малък откъс от втората част, където темата е най-изразителна. — Беше пиян от възбуда и все пак, веднага щом докосна с лъка струните, засвири уверено и точно.
„Повишил е умението си помисли татко зарадван, — защото редовно се упражнява!“ После музиката го завладя и той заслуша с възхищение, убеден, че нищо не може да надвиши тази мелодия. Третият цигулков концерт на сина му представляваше такъв скок в сравнение с другите два, че музиката му беше наистина божествена. Той каза: