Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Нинив затаи дъх. Гривната. Заради това беше. Гривната я нямаше в стаята. Стомахът й се вледени. Според логиката трябваше да е без значение дали гривната е тук, или не. Елейн я носеше — „Светлина, дано да не я е свалила!“ — а другата половина на ай-дам беше здраво затегната на врата на Могедиен. Само че логиката тук нямаше нищо общо. Нинив никога не беше оставала насаме с Отстъпницата, без гривната да е при нея. Или по-точно, малкото пъти, в които се бе оказвала без нея, бяха пълен провал. Тогава Могедиен все още не носеше нашийника, но и това беше без значение. Тя бе една от Отстъпниците, двете сега бяха сами и Нинив нямаше контрол над нея.
Усмивката на Могедиен се разшири, сякаш бе разчела мислите й.
— В това отношение можеш да си сигурна, че вашите интереси са и мои. Това нещо… — Дланта й се люшна край нашийника за миг, но без да го докосва. — Това нещо ще ме държи в Кемлин, както и тук. Но робството там е по-добро от смъртта тук. Само не се бави много с решението. Ако тези така наречени Айез Седай решат да се завърнат в Кулата, какъв по-добър подарък ще могат да занесат на Амирлинския трон от теб, жена, толкова близка на Ранд ал-Тор? И Елейн. Ако той изпитва към нея поне половината от това, което тя към него, задържането й там ще го овърже с толкова здрава връв, че никога няма да може да я скъса.
— Оправи леглата и почисти стаята — каза Нинив. Гърлото й бе пресъхнало. — И да не намеря нито прашинка като се върна.
— Колко още време ти остава? — попита Могедиен съвсем спокойно. — Най-много още някой и друг ден преди да пратят отговора си до Тар Валон. Или няколко часа? Как според теб ще претеглят от една страна Ранд ал-Тор и тъй наречените престъпления на Елайда, и от друга — целостта на драгоценната им Бяла кула?
— И обърни повече внимание на съдовете — каза Нинив, без да се обръща. — Този път искам да са чисти. — Излезе преди Могедиен да е успяла да й каже още нещо и здраво залости вратата отвън.
Облегна се на грубите дървени дъски и задиша тежко. Последните няколко мига бяха удар след удар — Могедиен бе разбила едно след друго неща, които знаеше. При цялата си недоверчивост тя беше повярвала, че Отстъпницата се страхува. Лъжа. О, Светлина, лъжа! Беше сигурна, че Могедиен не знае за Елейн и Ранд повече от другите Айез Седай — тоест почти нищо. Лъжа. Колкото до съвета й да отидат при него… Бяха говорили за това твърде свободно пред нея. Какво друго бяха изтървали пред нея, от което Могедиен можеше да се възползва?
Тя тръсна глава и излезе навън. Май беше започнала да приема нещата на доверие, да им позволява да се изплъзнат от ръцете й — време беше да престане. Знаеше кого трябваше да намери точно сега.
През последните няколко дни из Салидар се беше възцарила тишина, въпреки че улиците продължаваха да са пълни. Първо, ковачниците извън селото бяха затихнали. Всички бяха предупредени да си сдържат езиците, докато Тарна е тук, и да не се говори за пратеничеството в Кемлин, за Логаин, който беше натикан на сигурно място в един от войнишките лагери, дори за самите войници и защо са ги събрали. Беше направо страшно човек да изрече каквото и да е, дори шепнешком.
Сега по улиците се мяркаха малко войници, сякаш Тарна не ги беше видяла да запълват улиците през първия ден и не си беше направила заключения.
Единствено Стражниците изглеждаха безразлични към пристигането на Червената сестра. Стражниците и децата. Децата не знаеха какво очаква Салидар и едва ли щяха да го разберат, дори да знаеха. А всеки Стражник щеше да последва своята Айез Седай, каквото и да решеше тя и накъдето и да тръгнеше.
Лесно намери тази, която търсеше. Трябваха й групи деца, а в Салидар децата не бяха много. Биргит естествено наблюдаваше тумба момчета на улицата — те се замерваха с платнена торбичка, пълна с камъчета, и избухваха в смях всеки път, когато торбичката удареше някого, включително и удареният. Не беше по-смислена от която и да е момчешка игра. Или мъжка.
Биргит, разбира се, не беше сама. До рамото й стоеше Арейна, триеше потта, стичаща се по лицето й, и се стараеше да не издава досадата си от децата. Година-две по-млада от Нинив, Арейна носеше тъмната си коса на плитка, заплетена като златната плитка на Биргит, макар и малко под раменете — тази на Биргит висеше чак до кръста. Дрехите й също бяха като на Биргит — светлосиво сетре до кръста и широки панталони с бронзов цвят, напъхани в къси боти с извити носове — както и лъкът, който носеше, и колчанът на кръста. Нинив не й обърна внимание, а каза на Биргит: