Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Старшата изслуша речта с нарастваща тревога, след което каза:

— Права сте, сестра Митрева. Не можем да гарантираме дори един чист апарат.

Тук Дичева не издържа:

— Професорът знае много добре, че нямаме чисти апарати. За какво ги води тези чужденци? И колко народ ще дойде?

Старшата обясни, каквото знаеше:

— Доколкото разбрах, и двете групи са по 15–16 болни, едните от Белгия, а другите от Израел.

— Леле! — писна острогласо Дичева. — Ами как ще ги поемем толкова много? Друг път шефът отказва да вземе и един болен от друг център, и без гости сме претоварени, а сега ги карат направо с автобуса и ни ги тръшват, без да ни питат. И кой ги знае какви ще бъдат капризни!

Друга добави:

— Що не си ги диализира сам? Нали има частен център с пет апарата!

— Кой знае какви пари смъква! — допълни трета.

Всички присъстващи зашумяха развълнувано.

— По-полека! По-полека! — каза старшата. — Чакайте първо да ви кажа колко пари дава професорът на смяна с чужденци, да ви кажа ли? — и се усмихна дяволито.

Моментално настъпи тишина и към старшата се насочиха внимателни погледи, пълни с надежда и любов.

— Не е лошо! — промълви Митрева, като чу за парите, и веднага забрави за заразените апарати, аз поне повече не я чух да говори за епидемиологичен риск.