Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
Последва почукване на предната врата на месарницата. Белокосият мъж отиде да отвори. Влезе мъж в тъмен костюм, който се поклони.
— Насладихте ли се на парада, мадам? — попита той.
— Не знам какво беше всичко това.
— Погребално шествие. В нашия случай явно посветено на закланите животни в хладилника на мистър Уо.
— Кой сте вие?
— Позволете ми да се представя — каза мъжът на английски с акцент, но с ясно произношение. — Името ми е Житай и съм шеф на клона на банката „Ханг Чоу“ в Туен Мун.
— Но… да не искате да кажете, че всичко това е било планирано?
— Имахме готовност — обясни Житай. — Наблюдавахме и чакахме. Вие се криехте и бягахте от някого, това е, което разбрахме. Трябваше да ви помогнем.
Мари погледна навън към разтревожените лица на насъбралите се хора, след това премести очи към банкера.
— А откъде знаете, че не съм престъпник?
— Няма значение. Важното е, че сте в опасност. Освен това не говорите, не изглеждате като човек, който избягва правосъдието.
— Не. И имам нужда от помощ. Трябва да се върна в Хонконг, да отида в хотел, където никой няма да ме намери, и да имам под ръка телефон. Не зная как точно, но трябва да се свържа с хора, които да ми помогнат.
— Разбирам — каза банкерът. — Но първо трябва да ви прегледа лекар.
— Какво?
— Краката ви кървят.
Мари погледна надолу. Кръвта беше избила през превръзките и напоила платнените й кецове.
— Може би сте прав — съгласи се тя.
— Ще ви намерим дрехи, ще се погрижим за удобен транспорт, аз самият мога да ви намеря стая в хотел под каквото име искате. Имате нужда от пари. Разполагате ли със средства?
— Не знам — каза Мари и отвори ръчната си чанта. — Не съм погледнала. Моя приятелка — жена, която смятах за своя приятелка — ми остави пари. — Тя извади банкнотите, които Стейпълс беше сложила в чантата й.
— Ние тук, в Туен Мун, не сме богати, но можем да помогнем. Ще съберем волни пожертвувания.
— Аз не съм бедна, мистър Житай — прекъсна го Мари. — Ако се наложи и ако остана жива, всеки цент ще ви бъде върнат с най-висока лихва.
— Както желаете. Аз съм банкер. Но какво може да знае за лихвите такава прекрасна жена като вас? — усмихна се Житай.
— Вие сте банкер, а аз съм икономист. А какво знаят банкерите за ефекта върху валутата, причинен от инфлационните лихвени проценти, особено когато първоначално са били изключително високи? — Мари се усмихна за първи път от много време насам.
Тя имаше на разположение повече от час, за да помисли, докато седеше в таксито, което я караше към Кулон. Щяха да изгубят още четирийсет и пет минути, след като навлезеха в покрайнините, където движението беше по-натоварено, особено в района на Монкок. Хората от Туен Мун бяха не само щедри и любезни, но също така изобретателни. Банкерът Житай явно беше решил, че след като бялата жена се крие и бяга, за да спаси живота си, трябва да влезе във връзка с хора, които могат да й помогнат, и външният й вид да се промени, за да осигури безопасността й. От няколко магазина бяха закупени дрехи, които й се сториха странни; сиви, удобни и спретнати, но безлични. Не бяха евтини, но от дрехите, които би избрала жена или неинтересуваща се от модата, или поставяща себе си над тези неща. След час, прекаран във фризьорски салон, тя разбра защо е бил избран именно такъв тоалет. Жените се суетяха около нея; косата й беше първо измита, а после изсушена със сешоар и когато процесът приключи, тя се погледна в огледалото и дъхът й спря. Лицето й — изпито, бледо и изморено, сега беше обрамчено от сива коса, вместо предишната кестенява. Тук-там беше прошарена. Бяха я състарили с повече от десет години; това беше продължение на опитите й след бягството от болницата, но така дегизирана, изглеждаше много по-различна. Бяха й придали вид на китайка от средната класа, сериозна туристка — вероятно вдовица, която непрекъснато брои парите си и не ходи никъде без пътеводител, на който съвестно поставя кръстче върху посетеното от нея място. Хората от Туен Мун познаваха тези туристи много добре и предадоха знанията си с голяма точност. Джейсън Борн би одобрил дегизировката.
Все пак по пътя към Кулон я занимаваха и други мисли — отчаяни мисли, които се опитваше да контролира, да преодолее паниката, която толкова лесно можеше да я обсеби и да стане причината за погрешен ход, а той да навреди на Дейвид или да го убие. „О, Господи, как мога да те намеря? Къде си? Къде?“
Тя прерови паметта си за някой, който може да й помогне, като непрекъснато отхвърляше лица и имена, защото до известна степен всички бяха свързани с ужасния план, с онзи заплашителен термин „извън контрол“, където смъртта беше единственото приемливо разрешение. С изключение на Морис Панов, разбира се, но Мо беше парий в очите на правителството; той бе нарекъл нещата с истинските им имена, хората, замислили всичко, бяха за него убийци, тръбящи своята некомпетентност.