Превъзходството на Борн

— А този човек — попита Мари с жален глас, — той с теб ли ще бъде?

— Не, ще бъда сама, с мен няма да има никой. Искам да говорим. Него ще видиш по-късно.

— Чудесно.

Гласът на Стейпълс ли беше? Мари се замисли за това, след като затвори. Тази Кетрин не й каза нищо съществено, въпреки че се обаждаше от уличен автомат. Доколкото Мари я познаваше, тя би се опитала на всяка цена да смекчи страховете и тревогите на приятел, ако имаше конкретни факти, които да предложи за утеха. Поне малка част от важната информация, ако цялата история е твърде сложна. Жената на Дейвид Уеб го заслужаваше! Вместо това й се говореше дипломатично, но без никакво отношение към същината на случилото се. Кетрин я пазеше, поемаше огромни рискове и Мари знаеше, че би трябвало да изпита благодарност, вместо това обаче тя изпитваше все по-големи съмнения.

Отиде в малката кухня, пусна чешмата и потърси чаша. Водната струя беше слаба и тя наблюдаваше разсеяно, докато чашата се напълни. Затвори крана, изпи хладката вода и се върна в стаята. Застана на вратата и хвърли поглед наоколо, разбирайки гротескния вид на своето убежище. То беше килия, наистина спретната, но все пак килия в някой отдалечен затвор. Дори по-лошо, беше форма на действителен строг тъмничен затвор. Отново беше изолирана с мислите и страховете си. Отиде до прозореца, както би могъл да направи всеки затворник, и погледна света отвън. Това, което видя, беше продължение на нейната килия; и на тази гъмжаща от народ улица тя не се чувстваше свободна. Беше свят, който не познаваше и който не се отнасяше гостоприемно към нея, сякаш тя беше ужасен натрапник, дето нито може да разбере, нито да бъде разбран. Беше сама и тази самота я влудяваше.

Напълно безчувствено Мари погледна към улицата. Улицата? Но ето я и нея! Кетрин! Тя стоеше до сива кола и разговаряше с някакъв мъж. Обърнаха глави и погледнаха към трима мъже, застанали до друга кола на около десет крачки зад тях. И петимата се набиваха на очи, защото нямаше други като тях по цялата улица. Те бяха хора от Запада сред море от китайци, чужденци на непознато място. По начина, по който кимаха с глави, личеше, че са развълнувани, загрижени за нещо. Гледаха във всички посоки и особено към сградата, в която се намираше Мари. Трима от мъжете бяха ниско подстригани като тези… от военноморските сили. Американските военноморски сили!

Човекът, с когото говореше Кетрин, беше цивилен, ако се съдеше по косата му. Той говореше бързо, като размахваше показалец във въздуха… Мари го познаваше! Беше човекът от Държавния департамент, който дойде да ги види в Мейн! Заместник-секретарят с мъртвешки поглед, който разтриваше слепоочията си. Макалистър! Значи той е човекът, с когото Кетрин беше говорила.

Изведнъж буквите от ужасния, безумен ребус започнаха да се подреждат в съзнанието й, докато наблюдаваше сцената долу. Двама моряци от застаналите до втората кола прекосиха улицата и се разделиха. Единият отиде при Кетрин и размени няколко думи с Макалистър, след което се затича и извади от джоба си малка радиостанция. Стейпълс каза нещо на заместник-секретаря и вдигна очи към прозореца на апартамента. Мари бързо се дръпна назад.