Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
— Телефоните, Делта. Както разбрахме, те не работят. Тогава какво ще прави?
Джейсън се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Времето е на негова страна, ето един плюс. Той със сигурност е получил и допълнителни инструкции в случай, че не се свържат с него през определения период. Причините може да бъдат всякакви, най-вече предпазните мерки, които трябва да се вземат.
— Но все пак той ще бъде държан под око, нали? Хората на клиента му ще сноват наоколо и ще се опитат да го пипнат, не е ли така?
— Да, и той го знае много добре. Ще трябва да се промъкне и да заеме своята позиция, без да бъде видян. Единственият начин да запази контрол върху положението. Това е първата му работа.
Д’Анжу стисна лакътя на Борн.
— Тогава мисля, че забелязах един от преследвачите.
— Какво? — Джейсън се обърна към Д’Анжу и забави крачка.
— Не спирай! — нареди му Французина. — Тръгни към онзи камион, който е паркирал на асфалта, с човека на сгъваемата стълбичка до него.
— Ах, да — каза Борн. — Това е службата за телефонни повреди. — Все така безлични в тълпата, те стигнаха до камиона.
— Погледни камиона. А сега — наляво. — Онази камионетка пред първия автобус. Виждаш ли я?
Джейсън се взря в посоката и веднага усети, че Французина е прав. Камионетката беше бяла, почти нова и прозорците й бяха затъмнени. Цветът беше различен, но иначе спокойно можеше да бъде същата камионетка, която прибра убиеца в Шенцзен на границата Ло Уо. Борн зачете китайските йероглифи по предната врата.
— „Niao Jing Shan“… Боже мой, същата е! Името няма значение — тя принадлежи на резерват за птици, на резервата за птици „Джинг Шан“! В Шенцзен беше Чутанг, а тук нещо друго. Как я забеляза?
— Виж човека, застанал на последния отворен прозорец от тази страна. Оттук личи ясно, че гледа назад към входа на хотела. Не пасва — един служител в резерват не би изглеждал така.
— Защо?
— Той е армейски офицер и ако се съди по кройката на дрехата и висококачествения плат, с доста висок чин. Може би славната Народна армия сега набира „бели чапли“ във войските си? Или този там е един нетърпелив човек, който трябва да забележи някого и да го проследи под хитро прикритие?
— Без Еко съм за никъде — каза Джейсън Борн, някогашният член на „Медуза“. — Резерват за птици. Боже, каква красота! Така отдалечено от всичко, така миролюбиво. Съвсем добро прикритие.
— Типично китайски подход. Честната маска прикрива нечестното лице. Конфуций е предупредил за това.
— Е, не е същото, за което говоря. В Шенцзен, където изпуснах за първи път твоето момче, пак имаше камионетка със затъмнени прозорци и също принадлежеше на държавен резерват за птици.
— Както казваш — отлично прикритие.
— Дори нещо повече, Еко. Това е някакъв отличителен знак.
— От векове насам птиците са уважавани в Китай — каза Д’Анжу, поглеждайки към Джейсън. — Изобразяват ги навсякъде в своето велико изкуство и върху коприните. Имат ги за деликатес и едновременно за очите и за небцето.
— В нашия случай са средство за нещо много по-просто и практично.
— Като какво например?
— Резерватите за птици обикновено са големи. Те са отворени за свободни посещения, но са под правителствен контрол.
— И какво?
— В страна, в която всеки десет души, деклариращи опозиция на правителствената линия, се страхуват да бъдат видени заедно, какво по-добро място за среща от резерват сред природата, разпрострян на мили? Няма офиси, къщи и апартаменти, няма телефонни подслушвания и електронни уредби за наблюдение. Наблюдатели са само невинните птици.
— Повторението на станалото в Шенцзен? Явно става дума за нещо доста по-мащабно, отколкото предполагахме.
— Както и да е, не ни интересува. Само той ни интересува… Трябва да се разделим, но да не се губим от очи. Аз ще тръгна напред…
— Няма нужда! — прекъсна го Французина. — Ето го и него!
— Къде?
— Отдръпни се назад в сянката на камиона!
— Точно кой е?
— Свещеникът, дето потупва онова малко момиченце по рамото — отговори Д’Анжу, опрял гръб на камиона и наблюдаващ тълпата пред входа на хотела. — Това — продължи с горчивина Французина — е дегизировка, която аз съм го научил да използва. Той имаше черен костюм, ушит по поръчка, с пришита към яката благословия от англиканската църква. Името на шивача беше Савил Роу. По костюма го познах. Аз съм платил за него.