Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Лериопа слушаше думите й с все по-голяма болка в сърцето, но когато Дриопа свърши, кимна с глава.
— Разбирам.
— Наистина ли, мила? Наистина ли разбираш, че за да живее, той никога не трябва да порасне и да заживее в света на възрастните?
— Разбирам — повтори тя, без да отделя очи от сина си. — Но кой може да бъде сигурен, че случайно няма да дочуе или да узнае нещо?
— Права си. Затова трябва да си отваряме очите на четири. Само тук той ще бъде в безопасност. Благодарение на нашите обреди и церемонии ние постигаме истинско познание за себе си. Затова Антей никога не бива да узнае нищо за тях — никой не трябва да му спомене дори думичка.
Ще издам разпореждане, когато някой разговаря с него, да използва само думите, които той изрече. След като не познава нито един ритуал, той няма да може и да разпитва за тях.
— Така ще бъде в безопасност, която сме му осигурили самите ние. Разбирам — каза за трети път Лериопа.
Но въпреки че този план гарантираше дълъг живот на любимия й син, тя се разплака.
Дриопа започна да я успокоява, погали прибраната й коса и я прегърна с две ръце, сякаш бе на възрастта на Антей. Макар да спеше непробудно, когато Дриопа посегна да погали и него по бузата, детето отново отдръпна глава.
Всичко стана така, както Дриопа бе предсказала. Антей растеше красив, но неук. Прекарваше цялото си време в планината. Научи всичко за дърветата, за зимните снегове и за пролетните наводнения, за нежните мъхове и за безкрайните борови гори. Знаеше имената на всички цветя, към които се отнасяше като към свои братя и сестри. Не понасяше гледката на гирлянди или букети, защото за него всяко откъснато цвете беше като смъртта на близък човек. Всички наоколо му се съобразяваха с това, а и не беше особено трудно, тъй като Антей никога не присъстваше на никакви церемонии и обреди. Всички стриктно спазваха нареждането на Дриопа и внимаваха какви думи изговарят в негово присъствие, за да не научи нещо, което не трябваше да узнае. Единственото, на което го научиха, бе да не богохулства.
Що се отнася до изумителната му красота, и в това отношение Дриопа бе познала: възхитените погледи на хората, които го срещаха, красноречиво говореха за растящата му от ден на ден хубост. И въпреки че никой не го възпираше да се любува на собственото си съвършенство, което той често правеше, Антей постепенно започна да предпочита възхищението в очите на другите.
Всички го обичаха въпреки презрително присвитите му изящни устни — жест, с който отблъскваше искрените им чувства. И още нещо се бе оказало вярно: дълго мислил над причината за собствената си красота, каквато никой около него не притежаваше, той стигна до извода, че Бялата дева не го е създала случайно. Това за него означаваше, че в никакъв случай не бива да допусне съвършенството му да бъде осквернено от контакт с по-низше от него същество. Затова не разрешаваше на никого да го докосва, камо ли да го прегръща. Това никак не учуди Дриопа и я накара да си припомни как още като малко бебе не й позволяваше да го докосне.
Допускаше единствено милувките на майка си Лериопа с лице на лилия и на пъстроцветните си братя и сестри от ливадите, горските поляни и речните брегове. С тях бе безкрайно любвеобилен и нежен, но те бяха едничките изключения.
Дриопа също имаше син, който се бе родил три месеца след Антей. В чест на своята непомръкваща плодовитост тя го нарече Амений Неуморимия. Палавото бебе порасна, стана любопитно дете, което не спираше да задава въпроси, и всички се убедиха, че името напълно му приляга.
Амений и Антей растяха заедно и постепенно Амений се превърна в най-ревностния му поклонник — заговаряше го при всяка възможност, не отделяше очи от него, когато бе наблизо, а щом навършиха шестнайсет години, всяка сутрин започна да носи подаръци в къщата на Лериопа.
Златни медени пити; гривни и гердани от раковини, събирани по брега на морето; и паднали от небето сини пера, нанизани на сплетени от дългите му черни коси кичури; камъчета, издялани във формата на любимите цветя на Антей; сушени сливи, благоуханни билки, зрели маслини и буркани със зърна от нар, които блещукаха като хиляди тъмночервени сърчица — такива бяха подаръците на Амений за Антей. Като дребен владетел, който поднася дарове на Богинята на светлината във величествения палат в Кносос, или като смирен молител, който прави жертвоприношение на своя бог.