Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Ако това бе единственото, което можеше да му предложи, той щеше да го вземе. Щеше да я вземе. Но тя нямаше да забрави, за бога, никога нямаше да забрави, че той бе онзи, който се бе позовал на чистата логика.
С едно буйно движение той уви косата й около ръката си и изви главата й назад. Когато тя отвори уста, изненадана от внезапната грубост, той се впи в устните й.
Глух звук се изтръгна от гърлото й, отчасти на протест, отчасти на възбуда. Ръцете й се озоваха на раменете му да го отблъснат, но той плъзна своята под широкия крачол на шортите й. Пръстите му се вмъкнаха в нея и я запратиха във висините на шокиращ и яростен оргазъм.
Краката й се подкосиха. Той не си губи времето да разстила мекото одеяло, а направо я повлече на пода. Едва бе успяла да си поеме дъх и той вече беше върху нея. Ръцете и устата му бяха навсякъде, дърпаха и късаха дрехите й, гладни за плътта отдолу.
Тя се извиваше под него, ноктите й се забиваха, но не в защита. Някаква част от ума й осъзна, че вулканът най-после е изригнал. Тя кипеше в тъмната, безсъзнателна наслада, докато смъртоносната му горещина се изливаше върху нея. Устата и езикът му бродеха по тялото й, принуждавайки я да приеме едно ново и плашещо ниво на лудостта. Алчна като него, тя се изви в дъга към тялото му и усети горещия изблик на собствената си разтърсваща кулминация.
— Сега! — Искаше да го изкрещи. Отчаяна, тя го потърси с ръце. — О, боже, сега!
Но той се плъзна нагоре по тялото й и закова ръцете й над главата. Когато тя отвори очи, светлината я ослепи.
— Не, погледни ме — настоя той, щом миглите й отново се спуснаха надолу. — Погледни ме ти казвам. — Дробовете му горяха и думите стържеха в гърлото му като натрошено стъкло. Но очите й се отвориха, разкривайки разфокусираното, отнесено зелено на зениците. — Можеш ли да мислиш?
— Матю… — Ръката й се напрегна под неговата. — Вземи ме сега. Не мога повече.
— Аз мога. — Той хвана двете й китки в едната си ръка и сграбчи с другата горящия център на усещанията й, докато тя не се разтресе диво под пръстите му. Свърши отново. Като в стихия. Той стисна зъби, преглъщайки собственото си стенание, когато китките й се отпуснаха меки като восък в ръката му. — Можеш ли да мислиш? — повтори той.
Но тя бе преминала отвъд света на думите, отвъд реалното. Сетивата й се бяха разпилели, едно объркано кълбо от живи нишки, които искряха и просъскваха някъде из тялото й. Когато освободи ръцете й, тя не помръдна, а остана да лежи беззащитна в очакване на следващото яростно нападение.
Той я поглъщаше, сантиметър по сантиметър от бледа плът и нежни извивки. И когато не чувстваше вече нищо друго освен връзката си с нея, когато устата й отново оживя, алчна като неговата, той се заби в тялото й.
Чувстваше се насинена, разбита, благословена. Тежестта му я притискаше към непрощаващия под и през главата й мина ленивата мисъл за болежките, които щяха да я мъчат на сутринта. Неизвестно как тя събра сили да го погали по косата.
Съжаляваше всяка жена, която не бе имала Матю Ласитър за свой любовник.
— Онова вино би ми дошло добре — успя да изрече тя с глас, който едва се промъкна през изсъхналото й гърло. — Някакъв шанс да го достигнеш? Ако пък няма такъв и ако си в състояние да се претърколиш, аз може и да успея да изпълзя няколко метра.
Той се отблъсна нагоре с мисълта как е възможно да се чувства изцеден, задоволен, щастлив и засрамен едновременно. Донесе и двете чаши и седна до нея на пода.
С цената на значително усилие тя се подпря нестабилно на лакът и пое чашата си. Щедрата разхлаждаща глътка определено й помогна да координира движенията си.
— Какво — попита бавно тя — беше това?
Той вдигна рамо.
— Секс.
След като въздъхна дълбоко и преценяващо, тя се усмихна.
— Не че се оплаквам, но приличаше повече на война.
— Важното е, че и двамата излязохме победители. — Вече бе изпразнил чашата си и стана да донесе бутилката.
Последното, което бе очаквала след подобна дивашка интимност, бе хладния тон, с който говореше Матю. Смутена, тя постави ръка на коляното му.
— Матю, има ли нещо?
— Не. Всичко е супер. — Той гаврътна още вино и се загледа в чашата. — Извинявай, ако съм бил прекалено груб.
— Не си. — Макар че не би могла да каже откъде избликна нежността, тя изпълни сърцето й. С меко движение тя постави ръка на бузата му. — Матю… — Думите се прескачаха в главата й, в сърцето й. Опита се да избере онези, които най-много подхождаха на онова, което ги свързваше. — Да се любя с теб е нещо изключително, всеки път. Досега никой… — Не, изглеждаше по-разумно да не споменава за това. — Досега никога — поправи се тя — не съм се чувствала толкова свободна с някого. — Помъчи се да се усмихне, да премахне тежестта от думите си. — Предполагам, че се дължи на това, че и двамата знаем какво искаме.