И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
— Рамирес й подаде купчина листове.
— О, Кони, страхотна си!
— Късмет! Ако имаш нужда от нещо, казвай.
Седнала зад бюрото, Данс обмисляше новата информация. Възможно ли беше Хулио да е убил брат си?
Първо й се стори немислимо. Той изглеждаше грижовен и привързан брат. Но пък убийството бе милостив акт. Представи си как Хуан шепне на сведения над леглото Хулио да го освободи от мъките.
Убий ме…
Защо иначе Хулио би подправил името си в регистъра?
Защо Харпър и щатските следователи са пропуснали тази улика? Разгневи се. Сигурно им беше попаднала, но я омаловажаваха, понеже дело срещу майката на служител на реда щеше да спечели повече популярност на Робърт Харпър и идеята му за строга забрана на евтаназията. Вече си представяше как го подвежда под отговорност за злоупотреба със служебно положение.
Данс се обади на Джордж Шийди и му остави съобщение за разкритието на Кони Рамирес. После позвъни на майка си. Тя не вдигна.
По дяволите! Дали не искаше да разговаря с нея?
Остави телефона, облегна се назад и се замисли за Травис. Ако беше жив, колко още щеше да издържи? Няколко дни без вода. И каква ли мъчителна смърт го чакаше?
Пред вратата й се появи нова сянка.
— Здрасти, шефе — поздрави Ти Джей Сканлън.
Данс усети, че й носи важна вест.
— Резултатите от местопрестъплението?
— Не са готови още, но ги пришпорвам. Обадиха се от шерифството. Получили са анонимно обаждане за случая с кръстовете.
Данс се поизправи.
— И?
— Човекът казал, че видял, цитирам, „нещо до Харисън Роуд“ и „Пайн Гроув Уей“. Южно от Кармел.
— Само това?
— Да. „Нещо“. Проверих къде е пресечката. Близо е до изоставен строеж. А обаждането било от уличен автомат.
Данс се подвоуми. Погледът й попадна върху лист хартия — копие от коментарите в „Чилтън Рипорт“. Тя стана и облече сакото.
— Отиваш да провериш? — колебливо попита Ти Джей.
— Да. Наистина искам да го намеря.
— Малко е страшничко там, шефе. Искаш ли подкрепление?
— Не мисля, че рискувам много — усмихна се Катрин.
Нали престъпникът беше на сигурно място в областната морга?
Таванът на мазето беше боядисан в черно. Крепяха го осемнайсет греди, също черни. Стените бяха мръсно-бели, под евтината боя прозираха тухлите — общо 892. До едната стена имаше два шкафа — единият от сив метал, другият от неравни бели дъски. Вътре имаше щедри запаси от провизии — консерви, спагети, сода, вино, инструменти, пирони, четки за зъби и дезодоранти.
Четири метални колони се издигаха към тъмния таван и крепяха първия етаж. Трите бяха близо една до друга, четвъртата — по-надалеч. Бяха тъмнокафяви, но през боята прозираше ръжда и бе трудно да се определи къде свършва боята и започва прояденият метал.
Пукнатините по бетонния под образуваха плетеници, които оформяха образи, ако се вгледаш по-дълго в тях седнала панда, щата Тексас, камион.
В ъгъла имаше стара печка — прашна и очукана. Работеше на природен газ. При това рядко. И дори тогава не успяваше да стопли помещението.
Мазето бе дванайсет метра широко и девет дълго — лесно се смяташе по броя на тухлите, макар към всяка да трябваше да прибави по два сантиметра за хоросана, който ги свързваше.
Мазето имаше няколко обитатели. Предимно паяци. Около седем фамилии, ако могат да се нарекат така обществата им. Придържаха се към своята територия, за да не обидят и да не бъдат изядени от останалите. Имаше и бръмбари, и стоножки. Няколко комара и мухи.
Нещо по-едро също прояви интерес към провизиите и напитките в далечния ъгъл на мазето — мишка или плъх. Но се уплаши и изчезна безследно.
Или се отрови и умря.
Един прозорец пропускаше мътна светлина, но не предлагаше никаква гледка. Беше боядисан в сиво-бяло. Сигурно наближаваше девет, понеже прозорецът бе почти черен.
Тежки стъпки горе нарушиха тишината. Пауза. Предната врата се отвори и затвори с трясък.
Най-сетне… най-сетне…
Похитителят му си тръгна. Травис Бригам се отпусна. Вече знаеше, че мъжът няма да се завърне чак до сутринта. Момчето се сви в леглото и придърпа мръсното одеяло. Най-дългоочакваният момент — сънят.
Вече бе разбрало, че единствено в съня може да подири утеха от отчаянието.
39.
Гъстата мъгла се стелеше над магистралата и виещата се Харисън Роуд. Намираше се точно на юг от Кармел — по пътя за „Пойнт Лобос“ и „Биг Сър“ — безлюдна хълмиста местност с разпръснати тук-там поля обработваема земя.