И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
— Колко време ще отнеме? — попита Данс.
— Няколко часа.
Той си погледна часовника и предложи да отидат на вечеря. Качиха се в неговото ауди и се отправиха към ресторант недалеч от Бюрото. Намираше се на хълм с изглед към летището, центъра на Монтерей и залива. Седнаха на откритата тераса с газови отоплители на тавана и си поръчаха бяло вино. Слънцето се потапяше в Тихия океан, растеше и почервеняваше застрашително. Наблюдаваха мълчаливо залеза, докато туристите по съседните маси снимаха с фотоапаратите. Снимките обаче щяха да си останат бледо копие на величествения залез, с каквито и програми да ги обработеха после.
Поговориха за Уес и Маги, за своето детство. Боулинг спомена, че според него едва двайсет процента от населението на Централното крайбрежие са потомствени калифорнийци.
После се възцари мълчание. Данс видя как професорът изправя рамене и предусети какво ще последва.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Разбира се — отвърна тя. Наистина го мислеше.
— Кога почина съпругът ти?
— Преди две години.
Две години, два месеца и три седмици. Можеше да добави и дните, и часовете.
— Аз не съм губил близък човек. Поне не така. — В гласа му обаче прозвуча тъга и клепачите му потрепнаха като венециански щори. — Какво стана?
— Бил беше агент на ФБР в местния офис. Но инцидентът не беше свързан с работата. Катастрофа на магистрала № 1. Шофьорът на камиона заспал. Но колегите и приятелите му поставяха цветя на мястото цяла година след това.
— А кръст?
— Не, само цветя — поклати глава Данс. — Мразех ги. Съживяваха спомена. Понякога се отклонявах с километри, само и само да заобиколя мястото.
— Сигурно е било мъчително.
Когато излизаше с приятел, Данс се стремеше да не прилага познанията си по кинесика. Понякога обаче анализираше децата и мъжете, с които се срещаше. Спомни си как улови Уес в дребна лъжа и той измърмори:
— Като Супермен си, мамо. Имаш рентгенови очи.
Сега долови, че макар по лицето на Боулинг да бе изписано съчувствие, езикът на тялото му леко се промени. Пръстите му стиснаха чашата. Потърка несъзнателно палеца и показалеца на свободната си ръка.
Данс трябваше да зададе логичния въпрос:
— Е, Джон. Твой ред е да изплюеш камъчето. Разказвай. Какво се крие зад определението „ерген“?
— О, не е като при теб.
Тя разбираше, че омаловажава болезнена тема. Не беше психотерапевт, но напоследък прекараха доста време заедно, при това в критична ситуация. Искаше да узнае какво го тревожи. Докосна леко ръката му.
— Хайде. Нали помниш, че се занимавам професионално с разпити. Рано или късно ще изтръгна истината.
— Досега никой не ме е подлагал на детектора на лъжата още при първата среща. Е, почти никой.
Катрин добре знаеше, че Джон Боулинг е от хората, които използват остроумието като броня.
— Не си чувала такава сапунена опера. Момичето държеше книжарница в Санта Крус. „Бей Бийч Букс“, сещаш ли се?
— Май съм ходила там.
— Разбирахме се чудесно с Кейси. Ходехме на екскурзии. Пътешествахме. Дори я запознах със семейството си и срещата мина безболезнено. Е, май само аз имам проблеми на такива събирания. — Той се замисли. — Много се смеехме. Май това е разковничето. Какви филми харесваш? Ние гледахме главно комедии… Със съпруга й бяха разделени, не разведени. Кейси не криеше нищо. Каза ми го в самото начало. Подготвяше документите за развода.
— Имаше ли деца?
— Да, две — усмихна се Боулинг. — Момиче и момиче. Чудесни деца. Живееха и при нея, и при бившия й.
„Всъщност бъдещия бивш“ — поправи го наум Данс. И, разбира се, изходът на историята вече изглеждаше предизвестен.
Той отпи от студеното тръпчиво вино. Вятърът задуха по-силно. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Захладня.
— Бившият й беше агресивен. Не физически. Никога не бе наранявал нея или децата. Но я обиждаше, унижаваше. — Той се засмя невярващо. — Това не е така, онова не е така. Тя беше умна, мила, грижовна. Но той все недоволстваше. Онази вечер си мислех… — Гласът му замря. Явно усети, че прекалява с откровеността. — Мислех си, че той е емоционален убиец.
— Добре казано.
— И, естествено, тя се върна при него. — Лицето му застина. В ума му сигурно изплува някаква случка. Сърцата ни не реагират на абстракции; острите кинжали на спомените уязвяват най-жестоко. После Боулинг изви устни в пресилена усмивка. — Прехвърлиха го в Китай и тя замина с него и децата. Каза, че съжалява, че винаги ще ме обича, но трябва да замине… Така и не проумях защо хората се чувстват длъжни да останат с някого. Трябва да ядеш, трябва да дишаш, за да живееш… но да се върнеш при някакъв безумец? Не разбирам какво ги принуждава. Но аз съм допуснал… как да кажем… „епическа“ грешка. А ти си преживяла истинска трагедия.