Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
Това е трик. Трябва да е.
Огледах мрачното пространство. На другата страна на коридора видях ръка, протегната посред планина отломки от взрива. Парчета стомана, паднали напречни греди отгоре. Ръката потрепери и по китката се стече кръв. При по-внимателно вглеждане можех да видя лицето и торса й в сенките. Изглеждаше сякаш едва сега започва да се съвзема, като че ли е била за кратко в безсъзнание от взрива.
Беше прикована. Беше ранена. Трябваше да стана, да отида да й помогна! Размърдах се, но се заставих да остана долу.
— Моля — изрече тя. — Моля някой да ми помогне.
Не помръднах.
— О, Злочестие. Това моята кръв ли е? — Тя се мъчеше. — Не мога да движа краката си.
Силно стиснах очи. Как го правеха? Не знаех на какво да вярвам.
Зарево го прави някак, казах си аз. Тя не е истинска.
Отворих очи. Повелителя на нощта изникваше от пода пред тоалетната. Изглеждаше объркан, като че ли е бил вътре, за да ме търси. Поклати глава и мина през коридора, като се оглеждаше около себе си.
Това наистина ли беше той, или някаква илюзия? Беше ли каквато и да е част от това истинска? Стадионът се разтресе от друг удар, но стрелбата навън замираше. Трябваше бързо да направя нещо или Коуди щеше да се натъкне на Повелителя на нощта.
Повелителя на нощта спря в центъра на коридора и скръсти ръце. Обичайното му спокойствие бе разбито и той изглеждаше ядосан. Най-накрая проговори.
— Тук някъде си, нали?
Да рискувам ли да стрелям? Ами ако той беше илюзията? Можех да бъда убит от истинския Повелител, ако се разкриех. Обърнах се внимателно и огледах стените и пода. Не видях нищо освен мрак, който се промъкваше от близките сенки; пипалата се движеха като нерешителни животни в търсене на храна. Проучваха въздуха.
Ако Зарево наистина се представяше за Меган, щом я застрелях, илюзиите щяха да спрат. Щях да остана само срещу истинския Повелител на нощта, където и да се намираше той. Имаше голяма възможност обаче падналата Меган да е пълна илюзия. Искрите да го отнесат, напречните греди можеха да бъдат илюзия. Един далечен взрив би ли ги свалил наистина?
Ами ако това все пак беше Зарево, сложил си лицето на Меган, та ако я докосна, да усетя нещо истинско? Вдигнах пистолета на баща си и се прицелих в окървавеното й лице. Не се решавах, а сърцето думкаше в ушите ми. Несъмнено Повелителя на нощта можеше да чуе думкането. Аз можех да чуя само него. Какво бих направил, за да се добера до Стоманеното сърце? Бих ли застрелял Меган?
Тя не е истинска. Не може да бъде истинска.
Ами ако е?
Удари на сърцето като гръмотевици.
Дъхът ми, затаен.
Пот на челото ми.
Взех решението си, изскочих от окопа с пушката в лявата ръка — светлината се лееше напред — и с пистолета в дясната. Стрелях и с двете оръжия.
По Повелителя на нощта, а не по Меган.
Обърна се към мен, когато светлината го докосна, широко отвори очи и куршумите го разкъсаха. Отвори уста ужасено и от гърба му пръсна кръв. От солидния му гръб. Падна и стана прозрачен в мига, в който излезе от лъча на фенера ми. Удари се в земята и започна да потъва в нея.
Потъна само наполовина. Замръзна, с отворена уста и кървящи гърди. Бавно се втвърдяваше — почти като изображение от камера, което се фокусира — наполовина потънал в стоманения под.
Чух изщракване и се обърнах. Там стоеше Меган с оръжие в ръка. Пистолет Р226, точно като предпочитания от нея. Другата й версия, притиснатата от отломките, бе изчезнала мигновено. Както и гредите.
— Не го харесвах — безразлично произнесе тя и изгледа трупа на Повелителя на нощта. — Ти просто ми направи услуга. Правдоподобна версия и тъй нататък.
Погледнах я в очите. Познавах тези очи. Наистина. Не разбирах как ставаше, но беше тя.
Не го харесвах.
— Злочестие — прошепнах аз. — Ти си Зарево, нали? Винаги си била.
Не каза нищо, въпреки че очите й погледнаха към оръжията ми — опряната на хълбока пушка и пистолета в другата ръка. Окото й трепна.
— Зарево не е бил мъж — продължих аз. — Той… тя е била жена.
Усетих как очите ми се ококорват.
— Онзи ден, в асансьорната шахта, когато пазачите замалко да ни заловят… не видяха нищо в шахтата. Създала си илюзия.
Тя продължаваше да гледа оръжията ми.
— После, когато бяхме с моторите — подех аз. — Създала си илюзия, че Ейбрахам кара с нас, за да отклониш преследвачите му, за да не им позволиш да видят как истинският Ейбрахам се измъква на сигурно място. Това зърнах зад двама ни, след като той се отдели.
Защо гледаше оръжията ми?
— Търсачът? — казах аз. — Тествал те е, и е определил, че не си Епична. Не… стой. Илюзии. Можеш да го накараш да показва каквото си поискаш. Стоманеното сърце трябва да е знаел, че Възмездителите идват в града. Изпратил те е, за да проникнеш сред тях. Ти си била най-новият от групата преди мен. Не искаше да нападаме Стоманеното сърце. Твърдеше, че вярваш в управлението му.