Стоманеното сърце

— Да си чувал за Епичен, който да може да върне някой друг към живота? — попита Тиа.

— Не — признах си аз. Някои можеха да лекуват, но никой не можеше да съживи някой друг.

— Не беше ли ти човекът, който каза, че вероятно си имаме работа с илюзионист?

— Да. Но как могат да знаят как е изглеждала Меган? Защо да не използват Коуди или Ейбрахам, за да отвлекат вниманието ми; някой, за когото да знаят, че е там?

— Имат я на видео от удара срещу Конфлукс — обясни Тиа. — Използват я, за да те объркат, за да те извадят от равновесие.

Повелителя на нощта за малко да ме убие, докато зяпах призрачната Меган.

— Беше прав за Зарево — продължи Тиа. — Щом този огнен Епичен изчезна от погледа на хората от Правоприлагането, изчезна и от видеозаписите ми. Това е било само илюзия, предназначена да обърква. Истинският Зарево е някой друг. Дейвид, опитват да те изпързалят така, че Повелителя на нощта да те убие. Трябва да приемеш това. Позволяваш на надеждите ти да замъглят твоята преценка.

Тя имаше право. Искрите да я отнесат, но имаше право. Спрях в тунела, нарочно вдишах и издишах и се заставих да се изправя пред това. Меган беше мъртва. Сега слугите на Стоманеното сърце си играеха с мен. Това ме ядоса. Не, побеснях.

Това водеше до друг проблем. Защо ще рискуват да разкрият Зарево по този начин? Да го оставят да изчезне, след като се измъкне, и то когато е вероятно ние да наблюдаваме мястото? Да използва илюзия на Меган? Тези неща показаха какъв наистина е Зарево.

Прониза ме студ. Те знаеха. Знаели са, че сме по петите им, тъй че нямаше какво да се преструват. Знаели са и къде сме поставили ултравиолетовите прожектори, рекох си аз, и къде се крият някои от нас.

Ставаше нещо странно.

— Тиа, мисля, че…

— Ще спрете ли да дрънкате, глупаци такива — обади се Проф с груб, рязък глас. — Трябва да се концентрирам.

— Всичко е наред, Джон — успокоително се обади Тиа. — Справяш се отлично.

— Ха! Идиоти. Всичките сте идиоти.

Използва тензорите, рекох си аз. Те едва ли не го превръщат в друга личност.

Нямаше време да мисля за това. Просто се надявах всички да живеем достатъчно дълго, за да ни се извини Проф. Излязох от тунела зад някакви високи стоманени кутии и размахах пушката с фенерчето по коридора.

От удара ме спаси чиста случайност. Стори ми се, че видях нещо в далечината, втурнах се към него и опитах да го осветя повече. През това време ме удариха три остриета тъмнина. Едното разряза право гърба на якето ми и одраска плътта. Още частица от сантиметъра и щеше да пререже гръбначния ми стълб.

Задъхах се и се завъртях. Повелителя на нощта стоеше наблизо в подобната на пещера стая. Стрелях по него, но нищо не стана. Изругах, приближих се с пушка на нивото на рамото, а ултравиолетовата светлина се лееше пред мен.