Стоманеното сърце

Около него плисна червена кръв.

Извиках, изправих се на крака и се затичах към Проф. Глезенът ми обаче не беше в ред, паднах здраво и се ударих в земята. През сълзите от болка видях Стоманеното сърце отново да удря надолу.

Червено. Толкова много червено.

Висшият Епичен се изправи и махна с окървавената си ръка.

— Отличаваш се, дребен Епичен — каза той на падналия Проф. — Смятам, че ме развълнува повече от всеки друг преди теб.

Пропълзях напред и стигнах мястото на Проф. Черепът му беше счупен отляво, очите бяха изскочили напред и гледаха безжизнено. Мъртъв.

— Дейвид! — извика Тиа в ухото ми. Откъм нейния край на линията имаше стрелба. Правоприлагането беше открило хеликоптера.

— Върви — прошепнах аз.

— Но…

— Проф е мъртъв — обясних. — Аз също. Върви.

Тишина.

От джоба си извадих писалката-детонатор. Бяхме насред игрището. Коуди бе поставил моя капсул-детонатор на купчината експлозиви, а тя беше точно под нас. Е, щях да отвея Стоманеното сърце в небето, каквото и да излезе от това.

Няколко войници от Правоприлагането се втурнаха към Стоманеното сърце и докладваха за периметъра. Чух как коптерът думка, докато се издигаше, за да се отдалечи. Чух и как Тиа плаче на линията.

Застанах на колене до тялото на Проф.

Баща ми умира пред мен. Застанал съм на колене до него. Върви… бягай…

Поне този път не бях страхливец. Вдигнах писалката и докоснах с пръст копчето на върха. Взривът щеше да ме убие, но нямаше да нарани Стоманеното сърце. Беше оцелявал в експлозии по-рано. Все пак можеше да отнеса няколко войници със себе си. Това си струваше.

— Не — нареди Стоманеното сърце на хората си. — Аз ще се оправям с него. Този е… специален.

Погледнах към него и примигнах със замаяните си очи. Беше вдигнал ръка, за да отпрати хората от Правоприлагането.

Имаше нещо странно в далечината зад него, над ръба на стадиона, над луксозните апартаменти. Намръщих се. Светлина? Но… това не беше правилната посока. Не гледах към града. Освен това, градът никога не беше излъчвал толкова величествена светлина. Червено, оранжево, жълто. Самото небе сякаш бе пламнало.

Примигнах през димната мараня. Слънчева светлина. Повелителя на нощта бе мъртъв. Слънцето изгряваше.

Стоманеното сърце се завъртя. След това залитна назад и издигна ръка срещу светлината. Устата му зина от благоговение; после я стисна и изскърца със зъби.

Обърна се към мен, а очите му бяха разширени от гняв.

— Трудно ще бъде да намеря заместник на Повелителя на нощта — изръмжа той.

Коленичил посред игрището, аз гледах светлината. Този прекрасен блясък, това могъщо нещо отвъд.

Има по-големи от Епичните неща, казах си аз. Има живот, има и любов, има я и самата природа.

Стоманеното сърце тръгна към мен.

Където има злодеи, там ще има и герои. Гласът на баща ми. Само почакайте. Те ще дойдат.