Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
Тя облиза устни и прошепна нещо. Явно не беше слушала нищо от приказките ми.
— Искрите да го отнесат — промърмори тя. — Не мога да повярвам, че това въобще стана…
Какво?
— Ти го матира… — прошепна тя. — Това беше страхотно…
Матирал съм го? Повелителя на нощта? За това ли говореше? Тя ме погледна и си припомних. Повтаряше един от първите ни разговори, след като тя застреля Случайност. Тогава държеше пушка на хълбока и протегнат напред пистолет. Точно както постъпих аз, за да убия Повелителя на нощта. Гледката явно беше задействала нещо в нея.
— Дейвид — каза тя. — Така се казваш. И смятам, че си много дразнещ.
Май едва сега си спомняше кой съм. Какво бе станало с паметта й?
— Моля? — попитах аз.
Взрив разлюля стадиона и тя погледна през рамо. Все още държеше пистолета насочен към мен.
— На коя страна си, Меган? — попитах аз.
— На своята — незабавно отвърна тя, но после вдигна другата си ръка към главата, явно неуверена.
— Някой ни предаде на Стоманеното сърце — казах аз. — Някой го предупреди, че ще удряме Конфлукс, и някой му каза, че сме хакнали камерите на града. Днес някой ни подслушваше и му съобщаваше какво правим. Ти си била.
Тя ме погледна и не го отрече.
— Но ти също така употреби илюзиите си, за да спасиш Ейбрахам — продължих аз. — И уби Случайност. Смятам, че Стоманеното сърце е искал да ти вярваме, и ти е позволил да убиеш един от второстепенните му Епични. Случайност така и така е бил в немилост. Но защо ще ни предаваш, а след това ще помагаш на Ейбрахам да се измъкне?
— Не знам — прошепна тя. — Аз…
— Ще ме застреляш ли? — попитах аз и погледнах цевта на пистолета й.
Тя се поколеба.
— Идиот. Наистина не знаеш как да говориш на жените, нали, Колене?
Вирна глава, сякаш изненадана, че думите са прозвучали.
Свали оръжието и избяга.
Трябва да я последвам, помислих си аз и пристъпих напред. Навън прозвуча друга експлозия.
Не. Откъснах поглед от бягащата й фигура. Трябва да изляза и да помогна.
Стрелнах се покрай трупа на Повелителя на нощта — все още потънал до кръста в стоманата, замръзнал, а по гърдите му се стичаше кръв — и се насочих към най-близкия изход за игрището.
В този случай, бойното поле.
39.
— Намери това идиотче и го застреляй от мое име, Коуди! — извика Проф в ухото ми, когато включих отново звука на телефона си.
— Измъкваме се, Джон — каза Тиа и му отне думата. — Идвам с коптера. Три минути докато дойда. Ейбрахам ще детонира прикриващата експлозия.
— Ейбрахам да върви по дяволите — направо го изплю Проф. — Правя го до края.
— Не можеш да се биеш с Висш Епичен, Джон — възрази Тиа.
— Ще правя каквото искам! Аз съм… — гласът му секна.
— Махнах го от връзката — обясни Тиа на останалите. — Това е зле. Не съм го чувала да стига дотам. Трябва някак да го измъкнем или ще го загубим.
— Да го загубим? — объркано попита Коуди. Можех да чуя стрелбата по линията му, а можех да я чуя и как отеква из широкия коридор. Продължих да тичам.
— По-късно ще обясня — отговори Тиа с глас, който наистина казваше: „Ще намеря по-добър начин да се измъкна от този въпрос по-късно.“
Ето, казах си аз, щом долових малко светлина напред. Навън беше тъмно, но не толкова, колкото в тунелоподобната вътрешност на стадиона. Стрелбата беше по-силна.
— Изтеглям ни — продължи Тиа. — Ейбрахам, трябва да детонираш подземната експлозия, когато ти кажа. Коуди… намери ли Дейвид вече? Внимавай, Повелителя на нощта може да е зад теб.
Мисли ме за мъртъв, рекох си аз, понеже не отговарях.
— Тук съм — включих се аз.
— Дейвид — отвърна ми облекчено Тиа. — В какво състояние си?
— Повелителя на нощта е мъртъв — обясних аз, докато наближавах тунела към игрището, един от ония, по които отборите са излизали за игра. — Ултравиолетът подейства. И Зарево го няма. Аз… го разкарах.
— Моля? Как?
— Хъм… ще обясня по-нататък.
— Това е добре — каза Тиа. — Имаме около две минути, докато ви изтегля. Отиди при Коуди.
Не отговорих — излизах на игрището. По-правилно е бойно поле, мина през смаяния ми ум. Труповете на войниците от Правоприлагането се валяха като изсипан боклук. На няколко места горяха огньове и изпращаха в тъмното небе виещ се пушек. Върху пространството горяха червени сигнални ракети, хвърлени от войниците за по-добра светлина. От седалките и полето бяха отхвърчали парчета, а сребърната някога стомана бе изцапана от черни белези.