Стоманеното сърце

— Експлозия — продължих аз, простенах и се изправих на краката си. Огледах се из коридора. Меган. Къде е тя? Не можех да я видя никъде.

Беше истинска. Усетих я. Това значи, не беше илюзия, нали така? Губех ли разсъдъка си?

— Злочестие! — викна Ейбрахам. — Мислех, че ще бъдеш на другия край на галерията. Каза, че ще вървиш в западна посока!

— Бягах от Повелителя на нощта — обясних аз. — Тичах в грешната посока. Аз съм слонце, Ейбрахам. Съжалявам.

Пушката ми. Видях приклада да стърчи от някаква купчинка боклук наблизо. Издърпах го. Останалата част от пушката я нямаше. Искри!, казах си аз. Напоследък просто си прекарвам чудно, докато се занимавам с тези симпатяги.

Намерих остатъка от пушката недалеч. Може би работеше, но без приклад щях да стрелям от хълбок. Все пак фенерчето все още бе залепено за нея и светеше, тъй че взех всичко.

— В какво състояние си? — напрегнато ме попита Тиа.

— Малко зашеметен — отвърнах аз, — но наред. Не беше достатъчно близо, за да ме удари с нещо по-силно от раздрусванията.

— Тези коридори ще ги усилят — каза Ейбрахам. — Злочестие, Тиа. Ситуацията излиза от контрол.

— Всички вървете по дяволите — свирепо изрече гласът на Проф. — Искам Дейвид тук веднага. Донеси ми онзи пистолет!

— Идвам да ти помогна, момче — каза Коуди. — Стой мирно.

Осени ме внезапна мисъл. Ако Стоманеното сърце и хората му наистина подслушваха нашата линия, аз можех да го използвам.

Идеята влизаше в конфликт с желанието ми да търся Меган. Ами ако е ранена? Трябваше да е някъде наблизо, а сега в коридора явно имаше много повече отломки. Трябваше да проверя дали…

Не. Не можех да си позволя да се хвана на този трик. Може би това е бил Зарево, надянал лицето на Меган, за да ме разсейва.

— Окей — казах аз на Коуди. — Знаеш ли съблекалните до четвъртата бомбена позиция? Ще се крия там, докато пристигнеш.

— Разбрано — обади се Коуди.

Затичах се с надеждата, че Повелителя на нощта, където и да се намира, е бил дезориентиран от взрива. Доближих съблекалните, които споменах на Коуди, но не влязох вътре, както му бях казал. Вместо това намерих място някъде наблизо и направих с тензора дупка в пода. На това място щях да съм относително добре прикрит, но щях да имам и хубав поглед към останалата част на коридора — включително и съблекалните.

Изкопах я дълбоко, а после надолу, както ме беше учил Проф; използвах праха за прикритие. Скоро приличах на войник в окоп, внимателно прикрит. Нагласих мобилния на безшумен режим и зарових половината от пушката под праха, тъй че светлината на фенера беше скрита.

После погледнах вратата към съблекалнята. Коридорът притихна. Осветяваха го само горящи парчетии.

— Има ли някой? — дочу се глас в коридора. — Аз… ранена съм.

Стегнах се. Това беше Меган.