Град на паднали ангели

се хвърляха към ловците на сенки със самоубийствено безразличие, както леминги се

хвърлят от скала. Бяха избутали Алек и Изабел надолу по коридора, в голямата стая с

каменните пиедестали, когато шумът от битката накара Джордан и Мая да дотичат —

Джордан като вълк, Мая още като човек, но с извадени нокти.

Сектантите почти не обърнаха внимание на присъствието им. Те се биеха и падаха един след

друг, докато Алек, Мая и Джордан ги посичаха с ножове, нокти и ками. Камшикът на Изабел

образуваше блестящи форми във въздуха, разсичаше тела и хвърляше пръски кръв наоколо.

Мая се справяше особено добре. Поне дузина сектанти лежаха около нея, а тя вече нападаше

следващия с огнен гняв, ръцете и ноктите й бяха опръскани с кръв до китките.

Сектант пресече пътя на Алек и се хвърли към него с разперени ръце. Качулката му беше

спусната и не се виждаше нито лицето, нито пола, нито възрастта му. Сандалфон се заби в

лявата част на гърдите му. Той изпищя — мъжки писък, висок и дрезгав. Срина се, дерейки с

нокти гърдите си, където пламъци облизваха краищата на дупката в анцуга му. Алек се

извърна, стана му лошо. Мразеше да вижда какво ставаше с хората, когато серафимска кама

пронизваше кожата им.

Внезапно усети изгаряне по гърба, обърна се и видя друг сектант да размахва назъбено парче

арматура. Той беше без качулка — мъж, чието лице беше толкова изпито, че скулите сякаш

щяха да пробият кожата. Той изсъска и се хвърли към Алек, който отскочи настрани и

импровизираното оръжие изсвистя покрай него. Алек се завъртя и ритна ръката на сектанта

— той изпусна парчето арматура на пода, отстъпи назад, спъна се в някакво тяло и побягна.

Алек се поколеба за миг. Сектантът беше стигнал почти до вратата. Алек знаеше, че трябва

да го последва — беше сигурен, че мъжът отива да предупреди някого или да извика

подкрепление, — но се чувстваше изморен до смърт, отвратен и му се гадеше. Тези хора

сякаш бяха обладани, може би дори вече не бяха хора, но въпреки това имаше чувството, че

убива човешки същества.

Зачуди се какво би казал Магнус, но всъщност вече знаеше. Алек и преди се беше бил с

подобни създания — със слуги на демони. Почти цялото им човешко същество беше

обсебено от демонична енергия, те копнееха да убиват, а човешките им тела умираха бавно в

агония. Никой не можеше да им помогне — нито да ги излекува, нито да ги върне. Алек чу

гласа на Магнус, сякаш магьосникът беше до него. „Да ги убиеш е истинска проява на

милост.”

Алек закачи хачиварата на колана си, затича се, блъсна вратата и излезе в коридора след

побягналия сектант. Коридорът беше празен, вратата на най-далечния асансьор се отвори и

прозвуча странен пронизителен алармен звук. Имаше няколко врати. Алек сви рамене, избра

една напосоки и се втурна през нея.

Озова се в лабиринт от малки стаи, които бяха почти завършени — стените бяха набързо

облепени с гипсокартон и снопове от разноцветни жици стърчаха от дупките в тях.