Камъкът на раздялата

Еолаир не бе възразявал много срещу идеята да се преместят по-надълбоко в кухините: лятото не бе донесло отсрочка срещу студа или срещу армиите на Скали, а склоновете на планините Грианспог не бяха мястото, на което можеше да се издържи обсадата нито на студа, нито на Скали. Оцелелите от войната хернистирци бяха пръснати из най-далечните краища на дивите земи на Хернистир и Фростмарч, Ледената граница, но една голяма част бе с останките на кралското семейство. Това наистина бе мястото, където кралството щеше да издържи или да се провали: бе време да си направят по-постоянен и защитим дом.

Обаче онова, което наистина тревожеше Еолаир, бе, че Мейгуин бе погълната от дълбините на земята, от местенето дори още по-дълбоко в сърцето на планината. Дни наред след като преместването на лагерите бе свършило, Мейгуин изчезваше по някакви незнайни задачи. Обикаляше неизследвани пещери часове наред и се връщаше по времето за лягане мръсна и с поглед, толкова разсеян, че приличаше на луда. Старият Краобан и другите я молеха да не ходи, но Мейгуин само студено казваше, че нямали право да се съмняват в дъщерята на Лут. Ако била необходима, за да поведе народа в защита на новия им дом или за да се грижи за ранените, или да взима важни решения, щяла да е с тях. Останалото й време си било нейно собствено. Щяла да го използва както намерела за добре.

Загрижен за безопасността й, Еолаир също я бе попитал къде ходи и й бе предложил да не слиза в дълбините без него или някой друг придружител. Мейгуин равнодушно и безсмислено му отговори само за някаква „помощ от боговете“ и за „тунелите, които водят в дните на Мирния народ“ — само това, сякаш искаше да каже, че малоумни идиоти като графа на Над Мулах не трябва да се занимават с неща, които не разбират.