Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Ами аз? Не бях ли и аз подобен на Зоя, макар от противоположната страна? Не играех ли всеки ден по чужди зарове? Мозъка си изцеждах, силата си трошах, нахакано момче изглеждах, дето знае да се оправя и от нищо не се бои. Но каквото и да правех, най-добрите ходове да местех — нима сам търкалях заровете на живота си и не бях ли винаги скован от ръката на някой друг?
Всички хора сме такива, мислех си в оня момент. Или друг ни хвърля заровете, или друг мести вместо нас. Може да спечелим, може да загубим някоя игра, но все сме роби другиму и на друго нещо. И не локумът, а тая горчива мисъл подслаждаше отчаянието ми, че проиграх Зоя завинаги…
Посетителите бяха оредели, не забелязах кога си е тръгнал и Пазаити. Вярно, някои ме тупнаха по гърба, стиснаха ми рамото да ме утешат. Мина Теодорос и като никога заговори пръв:
— Кой би на таблата? — пита ме.
— Не разбра ли? — смаях се аз, че и такава тупурдия беше проспал.
— За друго мислех…
— Щом е тъй, не ти трябва да знаеш — усмихнах се през мъката си аз.
Но като отмина човекът, стори ми се, че и неговите прозрачни очи се усмихваха. И си рекох, че Ликудис нарочно се направи неразбрал, точно за да се усмихна, да ми разбута стегнатата душица. Да ми помогне някак и ме извади от вцепенението. Озърнах се да си вървя след него, когато Зоица приближи — разтребваше масите.
— Не си виновен, Димитраки — меко каза тя. — Недей и мен да виниш! Ще ядеш ли тоя локум?
— Не, не! — стреснато отвърнах. — Отивам си.
— Иди си сега… — Момичето така усърдно събираше чаши и чинийки, че не ме и поглеждаше. — В задния двор има стълба, знаеш я. Точно до прозорчето ми стига. Като заспи дядо, ела. След полунощ…
Всичко това тя изговори бързо, в движение, докато бършеше масата. Грабна подноса и изчезна. А аз се изправих онемял и с три едри крачки напуснах кафенето. Да не се върне Зоя и друго да рече. Накрая съдбата бе хвърлила дюшеш за мен, а как ще изиграя зара, щеше да се разбере след няколко часа.
XXIII
Доста преди полунощ застанах на пост в дворчето на дядо Аргирис. Кафенето угасна, бледа светлинка надникна от прозореца на Зоя. Три-четири дни имаше до пълнолуние, месечината издаваше вече нощните тайни, но откъм улицата не можеше да се види къде се каня да се катеря. Стълбата лежеше край стената и лесно я опрях на един перваз под капандурата на стаичката. После минах насреща в сянката на двата кипариса и зачаках прав. След половин час и Зоя загаси лампата си. Имах часовник на ръката, но се ослушвах за пристанищния, и щом последният звън от камбаната му се разпиля над суша и море, задрапах по мердевена като котарак към суджуци.
Прозорецът беше открехнат и преди да прекрача вътре, помислих, че Зоя сигурно е заспала, а аз ще падна на колене пред възглавницата й и ще я събудя с целувка. Тя обаче също ме чакаше права до кревата, в дълга бяла нощница. Прегърнахме се жадно, без една дума да речем…
Аз няма да ти разправям нито поред, нито с подробности за двата сладки и мъчителни часа при Зоя. Ще призная само, че тя не допусна онова, което смяташ, че сме сторили. „Мъж не ме е докосвал и цяла ще застана пред олтара и жениха си, независимо кой е той. На Света Богородица съм се клела.“ Това бе твърдината на нейното девство. Не знам как я удържа тя, защото пред тази твърдина, там, където аз разгръщах своето настъпление, Зоя бе любеща и нежна. Цялата бе порив, трепет, за пръв път пробудена страст…
Сигурен съм, че ако ме чуе някое съвременно маце, презрително ще каже: „Мазохисти! Скапаняци! Хабер си нямат от секс! И какво е пазела оная патка — съкровище ли?!“ Известно ми е също, че отдавна девствеността се няма за нищо, официална статистика се води даже колко са се простили с нея на дванайсет, колко на тринайсет години, така че докато завършат прогимназия, реликви остават неначенати. На общото течение няма да се противопоставям и да защитавам Зоя.
Или пък сваляч ако разбере за някого, че два часа е натискал мома в леглото, без да я чукне ни веднъж, за главата ще се хване. „Левак! — ще изпищи той. — Ела батко да те научи! Как тъй ще се опъва?!“ Тъй… — смирено ще кажа. Жена никога не съм насилвал и благодаря на Бога, че ме опази от такава гнусота. Защото доброволки се случваха достатъчно, а Зоя… Зоя беше друго нещо.