Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
Той се усмихна и погледна настойчиво смуглата красавица на първия ред. Съвсем скоро щеше да узнае името ѝ: Бирте. Забеляза я още щом влезе в залата. Стьоп си даваше ясна сметка, че комбинацията от слаби бедра и големи гърди често се дължи на силиконови импланти, но не беше противник на изкуственото разкрасяване на женското тяло. Лак за нокти, силикон. Каква е разликата?
Докато го аплодираха, той слезе от сцената и започна да стиска ръцете на зрителите от първия ред. Постъпката му беше направо идиотска и подхождаше единствено на американския президент, но Арве Стьоп не даваше пет пари. Никак, ама никак не му пукаше какво ще си помислят хората: доставяше му удоволствие да разбунва духовете с поведението си. Спря пред красавицата. Тя го гледаше с пламнали от въодушевление бузи. Той ѝ протегна ръка, а тя направи реверанс като пред кралска особа. Докато се здрависваше с нея, пъхна в дланта ѝ визитката си, чиито ръбове се бяха забили в ръката му. Жената огледа пръстите му за венчална халка.
Пръстенът беше матов, а ръката — слаба и бледа. Въпреки това тя стисна десницата му с изненадваща сила.
— Силвия Утершен — представи се тя с глуповата усмивка. — Голяма ваша почитателка. Исках просто да изразя възхищението си.
Така в един топъл летен ден в Осло се запозна със Силвия Утершен в магазина „С дъх на Африка“. На външен вид Силвия не се отличаваше с нищо. Беше обаче омъжена.
Арве Стьоп вдигна очи към африканските маски и зададе въпрос на продавачката, за да сложи край на неловката ситуация. Всъщност той не намираше нищо смущаващо, но жената — Марита? Марите? — до него изтръпна, когато Силвия Утершен му протегна ръка. Арве Стьоп дойде в този магазин именно по настояване на Марите. Искала да му покаже декоративни възглавнички със зеброва шарка. Марите — не беше ли Марита? — заяви, че непременно трябва да се сдобие с тях, защото подхождали на леглото, от което двамата бяха станали преди малко. По чаршафите бяха останали дълги руси косми и Стьоп нямаше търпение да ги махне.
— Възглавничките със зеброва шарка свършиха — обясни Силвия Утершен. — Какво ще кажете за тези?
Тя се приближи до прозореца и слънцето освети гърба и дупето ѝ. „Никак не е зле“, помисли си Стьоп. Но светлокестенявата ѝ коса му се стори оредяла и без блясък.
— Какво представляват? — поинтересува се жената, чието малко име започваше с М.
— Имитация на кожа от гну.
— Имитация ли? — изсумтя презрително М. и преметна лъскавата си руса грива през рамо. — Предпочитаме да изчакаме, докато заредите със зебра.
— И зебровата шарка е имитация, не е естествена кожа — осведоми я Силвия със снизходителната търпелива усмивка на майка, която обяснява на децата си, че Луната не е направена от сирене.
— Няма значение — отвърна М., присви начервените си устни в кисела усмивка и хвана Арве под ръка. — Благодаря за съдействието.
На него поначало никак не му се понрави идеята двамата с М. да се появят заедно на обществено място, а свойският ѝ жест вече му се стори прекален. Тя вероятно забеляза раздразнението му, защото навън веднага го пусна. Арве си погледна часовника.
— Ау, закъснявам за съвещание.
— Няма ли да обядваме заедно? — попита леко изненадано М., за да прикрие, че се чувства пренебрегната.
— Може да ти звънна по-късно.
Тя му звънна само трийсет минути след като той слезе от сцената на Централната аудитория. Таксито, в което се возеше Арве Стьоп, пълзеше след снегорин, който трупаше мръсен сняг до бордюра.
— На семинара седях точно пред вас — представи се тя. — Искам само да ви благодаря за прекрасната лекция.
— Дано не съм ви зяпал прекалено открито — надвика победоносно той стърженето на желязното гребло по асфалта.
Тя се засмя тихо.
— Някакви планове за вечерта? — попита той.
— Да… — отвърна тя. — Но подлежат на промяна…
Приятен глас. Омайващи думи.
През останалата част от деня той непрекъснато мислеше за нея. Представяше си как я чука върху скрина в преддверието, докато тя удря тила си в картината на Герхард Рихтер, купена от Берлин. Най-хубавата част е очакването.
Тя позвъни на домофона в осем. Той веднага застана до вратата. Чу ехото от механичното задвижване на асансьора като звук от зареждане на оръжие. Бученето се усили — кабината наближаваше последния етаж. Кръвта започна да пулсира в члена му.
Тя се появи. Сякаш някой му удари плесница.
— Коя си ти? — попита той.
— Стине — отвърна жената и по усмихнатото ѝ месесто лице се разля видимо смущение. — Обадих ти се…