Прашинка в Божието око

— Продължавайте, продължавайте — измърмори някакъв сержант. — Бог да благослови пехотата.

— По какво стрелят? — попита Бери.

— По сламкарчета — изръмжа сержантът. — Ако превземат този коридор, бягайте бързо, господин Бери. Копеленцата имат оръжие.

— Духчета ли? — Не можеше да повярва на ушите си. — Духчета!

— Да, господине, корабът гъмжи от тия гадинки. Реконструирали са въздушната инсталация според своите нужди… Побързайте, моля ви. Пехотинците няма да издържат дълго.

Бери се придърпа за една от скобите и заплува към края на коридора, където един старши космонавт сръчно го подхвана и го насочи към завоя. Духчета? Но нали бяха прочистили кораба…

Около херметичния шлюз се беше струпала навалица. Постоянно прииждаха още цивилни. Хорас си проби път към шкафа с кислородните бутилки. Все още бе там. Той извади празния резервоар и го подаде на Набил, който го закачи на гърба му.

— Не е необходимо — каза му някакъв офицер. Бери ясно го чу — тук имаше въздух. Но нали не бяха минали през херметични врати? Духчетата! Бяха направили невидима херметична преграда, като онази на миньорския кораб! Трябваше да я притежава!

— Човек никога не знае — измърмори той на офицера. Военният сви рамене и даде знак на следващите двама да влязат в шлюза. После дойде редът на Хорас.

Камерата се затвори. Бери докосна прислужника по рамото и посочи. Набил се хвана за въжето и изчезна в абсолютната чернота навън. Какво ги очакваше там? Търговецът затаи дъх. Един е Аллах и… Не! На раменете му висеше фалшивата кислородна бутилка с две сламкарчета в криогенен сън. Неизмеримо богатство! Техника, надхвърляща всички постижения на Първата империя! Безкраен поток от изобретения и усъвършенствания. Само че… що за джин беше пуснал от бутилката?

Излязоха през малък отвор в полето на „Макартър“. Отвсякъде ги заобикаляше космически мрак и пред тях се извисяваше още по-тъмна грамада. От други отвори в полето също водеха въжета, по които пълзяха миниатюрни паяци. Зад Бери плуваше човек в скафандър, следван от още един. Набил и останалите пред него, и… Очите му бързо се приспособяваха. Започна да различава тъмночервеното сияние на Въглищния чувал, а петното отпред навярно бе полето на „Ленин“. Дали трябваше да мине и през него? Не, навън имаше по-малки кораби и космическите паяци изчезваха в тях.

Совалката се приближаваше. Бери се обърна и хвърли последен поглед към „Макартър“. През дългия си живот се беше сбогувал с безброй временни домове и крайцерът не се нареждаше сред най-приятните. Замисли се за техниката, която щяха да унищожат. За усъвършенстваните от духчетата машини, за вълшебната кафеварка. Жегна го мимолетно разкаяние. Екипажът на „Макартър“ изпитваше искрена благодарност за помощта му с кафето. Дегустацията бе минала добре. Навярно на „Ленин“…