Прашинка в Божието око

— Не мога ли? Не искате да живеете повече, така ли, капитане? Мислите си, че ще шушукат зад гърба ви през остатъка от живота ви, и ви е страх от това, нали? И го казвате на мен? Изпълнете заповедта, капитан милорд Блейн.

— Не.

— Отказвате да изпълните заповед ли, капитане?

— Не мога да я приема. „Макартър“ все още е мой кораб.

Последва продължително мълчание.

— Всеотдайността ви към флотските традиции е достойна за възхищение, капитане, но е глупава. Възможно е да сте единственият офицер в Империята, който може да измисли защита срещу тази опасност. Вие знаете за извънземните повече от всеки друг. Вашата информация струва повече от кораба ви, повече от всеки човек на борда. Не мога да ви позволя да загинете, капитане. Ще напуснете „Макартър“ дори да се наложи да пратя нов капитан.

— Той няма да ме намери, господин адмирал. Извинете ме, имам работа.

— Спрете! — Нова пауза. — Добре, капитане. Ще сключа сделка с вас. Ако поддържате връзка с мен, ще ви позволя да останете на борда, докато всички не го напуснат. В момента, в който контактът прекъсне, вие вече няма да командвате крайцера. Налага ли се да пращам командир Борман?

„Проблемът е — помисли си Род, — че Кутузов е прав. «Макартър» е обречен. Каргил също може да евакуира екипажа. Навярно наистина зная нещо важно. Но това е моят кораб!“

— Приемам предложението ви, господин адмирал. Така или иначе, най-добре ще ръководя операцията. Връзките с мостика са прекъснати.

— Отлично. Разчитам на думата ви.

Род се обърна към херметичния шлюз. Морските пехотинци бяха спечелили схватката и Пайпър му махаше с ръка. Блейн влезе вътре. В този момент по интеркома се обади помощник-капитанът.

— Тук командир Каргил.

— Да, Джак?

— Пробиваме си път с бой към левия борд, господин капитан. Синклер и хората му са готови за евакуация. Казва, че не можел да задържи машинното отделение без подкрепления. Току-що пристигна куриер, който ми съобщи, че в сержантския кубрик на десния борд били останали цивилни. При тях имало взвод морски пехотинци, но схватката била жестока.

— Имаме заповед да напуснем кораба, Джак.

— Тъй вярно.

— Трябва да спасим цивилните. Можеш ли да се насочиш към сержантския кубрик? Навярно ще успея да ти пратя помощ.

— Мисля, че мога, господин капитан. Но няма да стигна до Лангстъновия генератор!

— Ще се погрижа за това. Действай, Джак.

— Слушам.

Род дълбоко си пое дъх. Въздухът в скафандъра имаше остър металически вкус. Или изобщо не бе заради въздуха.