Кралят на зимата

Тези отреди се втурнаха в атака в един летен следобед, когато приливът започна да се оттегля. Приличаха на лавина от облечени в кожа мъже с железни шлемове и с вдигнати високо дървени щитове. Те минаха по понтона и стъпиха на пясъка пред градските порти. Онези, които вървяха най-отпред, носеха огромен ствол за таран. Единият край на тарана беше обгорен и покрит с кожа, за да бъде по-здрав. Зад тази група идваха мъже със стълби. Една част от тях дойдоха и изправиха стълбите на нашата част от крепостната стена.

— Оставете ги да се изкачат! — извика Кълхуч на нашите войници. Той изчака докато на всяка стълба увиснаха по пет човека. Тогава взе огромен скален къс и го пусна върху една от стълбите. Франките можаха само да изкрещят, докато камъкът ги помиташе от стъпалата. Една стрела дрънна в шлема на Кълхуч, докато той пускаше нов камък върху друга стълба. Стрели тракаха и по стената или свистяха над главите ни. Към нас летяха и множество леки копия, които обаче само дрънчеха по камъните, но не нараняваха никого. Пясъкът край стените на града беше почернял от франки и ние сипехме върху тях камъни и всякакви боклуци. Каван успя да изтегли една цяла стълба през стената и ние я натрошихме на парчета, за да замеряме с тях нападателите. Четири от нашите жени домъкнаха до площадката на крепостната стена цяла каменна колона, свалена от някой портал. Ние я засилихме през стената и с удоволствие чухме ужасните писъци на смазаните франки.

— Ето така настъпва мракът — изкрещя Галахад към мен. Той сякаш ликуваше — водеше последната си битка и плюеше в очите на смъртта. Той изчака един франк да стигне до върха на стълбата и силно замахна с меча. Главата на човека тупна долу върху пясъка, а тялото продължаваше да стои на стълбата със здраво вкопчени в нея ръце и пречеше на останалите франки да се изкачват. Така те станаха чудесна мишена за нашите камъни. Ние вече събаряхме стената на склада, за да се снабдяваме с амуниции, но печелехме битката, защото все по-малко и по-малко франки се осмеляваха да се катерят по стълбите. Вместо това те отстъпиха по-далеч от стената и така ни дадоха повод да ги обсипем с подигравки. Казахме им, че са били победени от жени и че ако се опитат пак да щурмуват стената вече ще събудим воините. Не знам дали разбираха какво им говорим, но продължиха да отстъпват явно обезкуражени от жесточената ни съпротива. Главните сили на франките обаче бяха съсредоточени срещу портата на града, където ударите на тарана все още кънтяха сякаш някой биеше гигантски барабан, чиито тътен сковаваше душите ни.

Слънцето слизаше все по-ниско и удължаваше сянката на крайбрежния склон в западната част на залива, а на небето облаците, наредени в прави тънки редици, порозовяха. Гларусите се прибраха да спят. Наредих на двамата ранени да отидат да извадят камъните от скритата ни лодка (надявах се, че франките не бяха успели да стигнат чак дотам и не са я открили), макар и да мислех, че може изобщо да не ни потрябва. Свечеряваше се, приливът щеше скоро да дойде и да принуди нападателите да се оттеглят и ние щяхме да отпразнуваме славна победа.