Часовникът на Пандора
- Автор: Нэнс Джон Дж.
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-8240-29-7
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
Ужасът в „Щамът Андромеда“ на Крайтън.
Политическите машинации във „Версия Пеликан“ на Гришам.
Един самолет, отхвърлен от света. Едно надбягване с времето, неизвестността и смъртта
Жената пусна ръката му и тръгна пред него, сякаш изобщо не я интересува дали ще я последва. Излязоха от книжарницата и завиха наляво. Въпреки възрастта и пълната си фигура тя крачеше тъй бодро, че Ръсти едва я догонваше. Стори му се, че усеща как изтръпват пръстите на краката му, и се почуди коя ли ще е следващата засегната мускулна група. Не знаеше дори дали ще успее да се довлече до колата.
Къде, по дяволите, се дяна Шери? Нима са хванали и нея?
Агентката мина през главния вход, без да забави крачка или да се обърне. Беше сигурна, че Ръсти я следва. Та той просто нямаше избор. Хукне ли да бяга, сам си подписва смъртната присъда.
Шери Елис мушна двата билета за Ню Йорк в чантата си и се отправи към книжарницата. Изведнъж зърна Ръсти да върви към главния вход на летището, но нещо в походката и във вида му я възпря да го повика.
Тя се огледа бързо. Нямаше никой подозрителен наоколо, който да го заплашва с оръжие или да върви по петите му.
Какво правиш бе, човек? — рече си, като го видя да излиза на паркинга отвън, и се втурна след него. В този момент един носач с натоварена догоре количка се изпречи на пътя й. Тя изруга тихичко, изчака го да си избута количката и изтича през отворената врата.
Ръсти се бе запътил към огромна черна лимузина, паркирана на втората редица. Някаква едра жена с прошарени коси стоеше до задната врата на колата и го гледаше с очакване. Шери запрепуска между колите и го сграбчи за ръкава, преди да е стигнал до лимузината.
— Какво правиш?! — извика тя и го извъртя към себе си.
Ужасът, изписан на лицето му, я вцепени.
— Ръсти, какво има?
— Шери, бягай! — задърпа се той. — Пипнаха ме.
— Кой те пипна?
— Онази жена там. Инжектира ме с невротоксин, а антидотът е в колата й. Ако не ми го бие сега, след двайсет минути съм труп! — Ръсти дишаше тежко и едва произнасяше думите. Очите му лъщяха със странен, неестествен блясък. — Шери, моля те, пусни ме! Бягай и се спасявай, преди да хванат и теб!
Мощният глас на среброкосата агентка заглуши бръмчащите мотори.
— Хайде, Сандърс! Последна възможност!
Вместо да го пусне, Шери го дръпна силно за ръкава и едва не го събори на земята.
— Бързо! Тичай след мен! — изрева с пълен глас и го повлече обратно към терминала.
— Шери… — понечи да възрази той, но краката му сами се отлепиха от асфалта.
Отровителката зина — беше толкова стъписана от гледката, че дори не успя да реагира.
Ръсти и Шери пробягаха разстоянието до входа и се озоваха отново в централната сграда на летището. Минаха бързо покрай билетните гишета и завиха в коридор с канцеларии. Шери спря пред първата отворена врата, пое си въздух и нахълта в офиса, размахвайки служебната си карта.
— Трябва ни свободно помещение за минутка-две. От ЦРУ сме. Няма време да ви обясним по-подробно.
— Из… използвайте тази стая — засрича секретарката. — Аз ще изчакам отвън.
— Моля ви, не казвайте никому, че сме тук.
Жената кимна уплашено и бързо се изнесе. Шери изчака да хлопне вратата, обърна се към Ръсти и го хвана за раменете.
— Ръсти, чуй ме! — Разтресе го здраво. Той продължаваше да я гледа безизразно. — Не се страхувай. Няма да умреш!
— Не знам каква е отровата, но оная каза, че…
— Няма никаква отрова. Къде ти забиха иглата — в бедрото или отзад?
— В бедрото.
— Така си и мислех. Ръсти, това е много стар трик, но хората все още се хващат. В спринцовката е имало вода, в най-лошия случай — глюкоза. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.
— Трик ли? — зяпна я той. Не можеше да повярва на ушите си. — Откъде знаеш?
— Че как няма да знам? Всички агенти ги учат на това! Пускам ти малко чиста водица, казвам ти, че е отрова, и вече си мой. Няма нужда да те водя под стража. Подвиваш опашка и тръгваш подире ми, защото те е страх, че всеки момент ще пукнеш. Хитро, нали?
— А аз се хванах на въдицата! — Той се оживи. — Ама то си болеше! Дори ми се стори, че усещам как отровата почва да действа!
— Че нали си доктор — аз ли да ти обяснявам? Знаеш за силата на самовнушението…
— Да де, да. Сигурно си права. И все пак, доста се уплаших.
— Вярвам ти. Веднъж двама колеги ми извъртяха същия номер на майтап. И аз се вързах. Казаха ми: „Или ще бутнеш, малката, или няма антидот!“.
— Да… да не би да те изнасилиха?