Часовникът на Пандора

Изтри линията до Кабо Верде и начерта нова, 500 км на запад. Натам се простираха 2000 км открит океан до бразилския архипелаг Свети Петър и Павел — две миниатюрни островчета, едва подаващи се над водата. На нито едното обаче нямаше писта.

Прокара пръст на югоизток по картата и спря на друг малък тропически остров — усамотено, почти незаселено британско владение, но с летище. Макар и прокарана между две планини, пистата бе достатъчно дълга, за да приюти цяла космическа совалка.

Остров Възнесение.

Пулсът му се ускори. Нямаше и съмнение, че американският пилот се е насочил натам! По-далеч боингът не би могъл да стигне с горивото, с което разполагаше.

Очерта пътя до острова и пресметна съответните скорости и ъгли на курса. Определи координатите на две точки по маршрута, въведе ги в компютъра и пое по новия път на автопилот.

Жребият е хвърлен, рече си Юри, каквото ще става, да става. След четири часа или ще настигне „Куантъм“-66 и ще го взриви във въздуха, или небето ще е празно и самият той ще е принуден да кацне за допълнително гориво на острова, надявайки се, че все още никой не издирва откраднатия гълфстрийм.

Всъщност нямаше избор. Ако боингът се е отправил на изток или на север, с неговата мисия е свършено.

Той се сети за съобщението, което изпрати на клиента си по сателита, след като излетя от Лас Палмас: „Обектът тръгна на запад от Канарските острови, аз — след него“. Трябваше да ги уведоми за промяната в курса си.

Първо отиде да се подкрепи в кухничката. Кой знае защо, откак се качи в гълфстрийма, го гонеше вълчи глад. Свари си кафе, напълни панерче с хляб и се отправи към комуникационното табло пред пилотската кабина. Натрака съобщението на компютъра и доволен се върна в кабината, без да усети, че пътьом закачи с ръкава си вратичката на таблото.