Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
И Лийша, и Бруна бяха използвали това, за да вкарват жената в правия път, но сега, когато в собствения ѝ корем растеше незаконно дете, Лийша знаеше, че не е постъпвала правилно.
– Може ли да поговорим – рече тя на Стефни, когато двамата мъже се отдалечиха от тях.
– Да? – попита жената.
Двете изобщо не бяха близки, но заедно се бяха изправили срещу ядроните заради ранените хралупари, и сега между тях съществуваше взаимно уважение.
– Дължа ти извинение – каза Лийша. – Няколко пъти съм те заплашвала с Кийт, но трябва да знаеш, че никога нямаше да те издам, нито на Смит, нито на момчето.
– И Бруна нямаше да го направи, каквото и да говореше – потвърди Стефни. – Може и да не съм съгласна с всичко, което правиш, момиче, но ти спазваш клетвата на билкарките. Не е нужно да се извиняваш. – Тя се обърна след Смит и момчето и поклати глава. – Дори да беше казала, Смит никога нямаше да ти повярва. Странно нещо са това децата. Хората ги виждат такива, каквито им се иска.
Роджър се усмихна, когато видя, че каретата на Аманвах чака в двора на крепостта. Покрита със защити и захранвана от хора, каретата беше толкова надеждна, колкото и всяка сграда в Хралупата.
Теглена от четири великолепни бели кобили със златисти хамути, тя беше боядисана в подобен цвят. Бялото и златното бяха често използвани от пуританските красиянски занаятчии, но на Север, където обичайната жонгльорска каруца изглеждаше така, сякаш дъгата се е изповръщала върху нея, а всеки вестоносец си имаше свои цветове, искрящо бялото изпъкваше по-силно и от кралската карета на Тамос.
Вътрешността ѝ беше рай за жонгльора: пъстроцветна коприна и кадифе покриваха почти всяка повърхност. Роджър я наричаше „шутовска кола“ и я харесваше ужасно много.
Кочияш беше Колив, кревакхът наблюдател, когото Джардир бе изпратил да съпровожда антуража на Лийша обратно до Хралупата. Той беше хладнокръвен и ефикасен убиец и също като останалите шаруми гледаше на Роджър като на бръмбар, за който всеки момент щеше да дойде заповед да го смачкат.
Но двамата бяха проливали заедно кръвта си по Новолуние и това като че ли промени всичко. Сега не бяха приятели – наблюдателите придаваха нов смисъл на думата необщителен – но всеки път, когато Роджър се срещаше с воина, той му кимваше с уважение.
– Вътре ли са? – попита жонгльорът.
Наблюдателят поклати глава.
– Шарусахк в гробището на алагаите.
Гласът му беше равен, но Роджър долови напрежението му. След смъртта на телохранителя на Аманвах, Енкидо, Колив беше заел мястото му и никога не позволяваше на Аманвах да се отдалечава на повече от един вик разстояние, освен като самата тя не му заповядаше. Роджър не беше сигурен, че мъжът някога спи или дори пикае.
„Може пък под този широк панталон да носи овчи мехур.“ Той скри веселието си под маската на жонгльор.
– Да идем да ги видим.
Облекчението на Колив беше осезаемо. Дръпна поводите още преди Роджър да е затворил вратичката след себе си. Каретата рязко потегли и жонгльорът се търкулна върху възглавниците. Вдъхна парфюма на съпругите си и въздъхна. Вече му липсваха.
Ако се намираше някъде другаде, Сиквах поне щеше да го посрещне, облечена в шарените си копринени дрехи. Но някаква деликатна особеност на красиянската чест не им позволяваше да се доближат на по-малко от миля от дома на графа, без да бъдат поканени – което не се случваше често за голямо неудоволствие на Аманвах. Все пак те бяха кръв от кръвта на Шар’Дама Ка.
Когато каретата спря до ядронското гробище, той ги видя на концертната площадка да изпълняват изящните, но въпреки това напрегнати движения на шарусахк. Събралите се на площада почти хиляда жени, мъже и деца се упражняваха заедно с тях.
Преминаха в „Скорпион“, поза, с която дори Роджър, професионален акробат, срещаше трудности. Той видя как крайниците на мнозина затрепериха, докато се опитаха да задържат позата – или поне доколкото бяха успели да изпълнят невъзможното нещо – но лицата им бяха спокойни, а дишането равномерно. Щяха да издържат доколкото можеха и с всеки изминал ден щяха да стават все по-силни.
Постепенно все повече се отказваха. Първо мъжете, после децата. Скоро започнаха да отпадат и жени. Накрая останаха само няколко, сред които и Кендал, любимата ученичка на Роджър. А след това вече нямаше никой. Но Аманвах и Сиквах поддържаха позата без усилия, неподвижни като мраморни статуи.