Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Трябва да бягаме! — извика Корал, която се беше вкопчила в балюстрадата. — Гералт! Да бягаме оттук! Идва следващата вълна!
Вълната се стовари върху тях, заля ги. Хората от терасата, които не бяха избягали по-рано, го направиха сега. Те тичаха с викове нагоре, колкото се може по-нагоре, на хълма, към кралския дворец. Останаха малцина, сред тях Гералт разпозна Равенга и Антея Дерис.
Хората викаха, сочеха с пръсти. Вълните подкопаха скалата вдясно от тях, под квартала с вилите. Първата вила се срути като къщичка от карти и се плъзна надолу по склона, право в прибоя. След първата потегли втора и трета, и четвърта.
— Градът се руши! — нададе вой Лютичето. — Разпада се!
Лита Нейд вдигна ръка. Извика някакво заклинание. И изчезна. Мозаик се вкопчи в ръката на Гералт. Лютичето закрещя.
Водата вече беше под тях, под терасата. А в нея имаше хора. Отгоре им подаваха пръчки, сандали, хвърляха въжета и ги издърпваха. До тях един здравеняк скочи във водовъртежа и заплува към една давеща се жена в опит да я спаси.
Мозаик закрещя.
Вещерът видя носещата се върху вълните част от покрив. И вкопчените в нея деца. Три деца. Той свали меча от гърба си.
— Дръж, Лютиче.
Хвърли куртката си. И скочи във водата.
Това не беше обикновено плуване и обичайните плувни умения не вършеха работа. Вълните го подхвърляха нагоре, надолу и настрани, удряха го носещите се във водовъртежа греди, дъски и мебели, движещата се дървена маса заплашваше да го смаже. Когато най-накрая доплува до покрива и се хвана за него, вече беше доста поочукан. Покривът подскачаше и се въртеше върху вълните като пумпал. Децата крещяха с всичка сила.
„Три — помисли си той. — По никакъв начин няма да мога да взема и трите.“
До рамото си почувства нечие друго.
— Две! — Антея Дерис изплю вода, грабна едното от децата. — Вземи двете!
Не беше чак толкова лесно. Грабна момчето, пъхна го под мишница. Момичето в паниката си се беше вкопчило толкова здраво в гредите, че той дълго не можа да разтвори пръстите ѝ. Помогна му вълната, която ги заля и потопи. Момичето пусна гредата, Гералт я хвана под другата мишница. А после и тримата започнаха да потъват. Децата бълбукаха и се дърпаха. Гералт се бореше.
Без сам да осъзнае как, успя да изскочи на повърхността. Вълната го запрати към стената на терасата, изкара му въздуха. Не изпускаше децата. Хората отгоре викаха, опитваха се да помогнат, да му подадат нещо, за което да се хване. Не се получи. Водовъртежът го откъсна и отнесе. Той се блъсна в някого, това беше Антея Дерис с момичето в ръце. Тя се бореше, но си личеше, че силите я напускат. С усилие държеше над водата главата на детето и своята собствена.
Наблизо се чу плясък, тежко дишане. Мозаик. Тя грабна от ръцете му едното дете, заплува. Гералт видя как я блъсна донесена от водата греда. Тя извика, но не изпусна детето.
Вълните отново ги запратиха към стената на терасата. Този път хората горе бяха готови, донесли бяха дори една стълба, висяха на нея с протегнати ръце. Взеха децата. Гералт видя как Лютичето хваща и издърпва на терасата Мозаик.
Антея Дерис го гледаше. Имаше красиви очи. Усмихна се.
Вълната ги блъсна в дървената маса. Големи стълбове, изтръгнати от палисадата.
Един от тях удари Антея Дерис, притисна я към терасата. Тя изплю кръв. Много кръв. После отпусна глава на гърдите си и изчезна под водата.
Гералт беше ударен от два стълба, веднъж в рамото, веднъж в бедрото. Ударите го парализираха, всичко се вцепени веднага и напълно. Той се задави с вода и потъна.
Някой го сграбчи в болезнена желязна хватка, издърпа го към проблясващата повърхност. Той протегна ръка, почувства мощен, твърд като скала бицепс. Здравенякът работеше с крака и разсичаше водата като тритон, а със свободната си ръка отблъскваше плаващите наоколо дървении и въртящите се в хаоса удавници. Изплуваха недалеч от терасата. Отгоре викове, аплодисменти. Протегнати ръце.
След малко той лежеше в локва вода, кашляше, плюеше и повръщаше върху каменните плочи на терасата. До него на колене стоеше Лютичето, бял като хартия. От другата страна — Мозаик.
Също бледа. С треперещи ръце. Гералт с усилие се надигна и седна.
— Антея?
Лютичето поклати глава и извърна лице. Мозаик отпусна глава на коленете си. Той видя как тялото ѝ се тресе в плач.
Наблизо седеше спасителят му. Здравенякът. По-точно здравенячката. Рядка четина на главата. Корем, набразден като месно руло. Рамене като на борец. Прасци като на дискохвъргач.