Фурията на принцепса

Ария изруга под нос и се изстреля нагоре, вятърът изрева, докато я издигаше в небесата — но в същото време мълнията заслепи погледа на Исана и удари в земята на няколко ярда зад вождовете на ледените. Колелото на рицарите горе се измести и мълнията започна да прогаря пътя си до ледените, прокопавайки огромна бразда в земята, докато се местеше.

Исана гледаше с ужас, безпомощна и яростна, отчаяно търсеща в съзнанието си някакво решение. Но там нямаше нищо за ледените. Думите и добрите намерения означаваха по-малко от нищо в тази сурова земя от каменни стени и стоманени мъже, покрити с лед и…

Сняг.

Исана свали ръкавицата си и пъхна ръка в снега, призовавайки Рил. Все пак снегът беше вода. А по време на отчаяната битка в морето миналата година тя установи, че е способна на много повече, отколкото някога е вярвала. В холта никога не е имало причина, която да изисква способностите й до краен предел, освен при лечение — и тя никога не се беше проваляла. Когато се нуждаеше от наводнение, за да спаси живота на Тави, тя сама го призова, макар по това време да вярваше, че това е просто резултат от познанството й с местните фурии.

Но в океана тя осъзна нещо друго. Границите, които беше познавала досега, никога не са й били налагани от Алера. Те бяха предположения на собствения й ум. Всички знаеха, че холтърите никога не са били наистина силни, дори в диви места като Калдерон, и тя остави това несъзнателно предположение да формира нейното самовъзприемане. Но там, потънала в безграничното необятно море, тя беше открила, че е способна на много повече, отколкото някога бе вярвала.

Снегът беше вода. Защо да не му заповяда като на всяка друга вълна?

Тя беше Първата лейди на Алера, Велики фурии, и няма да позволи това да се случи.

Исана изкрещя и безкрайното снежно поле около ледените се издигна като живо море, откликвайки на нейната решителност и воля. Тя вдигна ръка, усещайки призрачното напрежение около раменете си, когато снегът се издигна около ледените и се натрупа в огромна могила зад тях. Мълнията се вряза в това снежно море, бълвайки огромни вълни пара, а топлината й се удави, преди да може да навреди.

Исана го усети, когато небето над тях внезапно се промени, мълнии се стичаха от целия хоризонт, от всички посоки, за да се концентрират във въртящото се око на вихъра отгоре, Цветът му се промени от синьо-бял на ярко златисто зелен. Блясъците на мълниите се сгъстиха и засилиха и Исана усети прилив на енергия зад тези мълнии, сякаш някой огромен беше вложил и своята сила в удара.

— Антилус — изпъшка тя.

Тежестта върху нея притисна гърдите й и я принуди да падне на едно коляно — но тя не отстъпи.

Тя отново изкрещя и вдигна ръка — и снегът, парата и ледът, които продължаваха да прикриват отстъпващите ледени, се събраха и оформиха огромен огледален образ на пръстите й, след което ръката й се вдигна в жест на предизвикателно отричане.