Господарят на дъжда [bg]

Фийлд погледна към момчетата, които играеха навън.

— Няма го там, господин Фийлд.

— Ако имаше… Ако се окаже, че детето има близки, тогава дали…

— Вече сме проучили, господин Фийлд. На Алексей трябва да му се даде възможност да започне нов живот. Господин Лу лично обеща да му намери най-доброто. Никой не е потърсил това дете досега.

— Трогателно е, че господин Лу приема толкова присърце съдбата на отделни сирачета, при положение че е толкова зает.

Тя го изгледа.

— Сестро, Наталия Симоновна е била прободена с нож близо двайсет пъти във вагината и долната част на корема. — Фийлд я погледна в очите. — Устата й е била запушена с парцал.

Лицето на сестра Маргарет бе мъртвешки бледо.

— Мисля, че Алексей може да разпознае убиеца на майка си. Надяваме се благодарение на него да заловим този човек, преди да стори това… — вдигна снимката — … на друга жена.

Сестра Маргарет стисна устни:

— Не мога да позволя такова нещо. Не мога.

Децата бяха спрели да играят. Пиеха вода и плискаха лицата си. Униформите им сякаш блестяха под слънцето, на гърдите на всяко имаше избродиран зелен кръст.

Фийлд извади бележника и бащината си писалка.

— Това е телефонният ми номер. Оставям решението на съвестта ви.

Подаде й листчето и излезе.

Спря в централното фоайе. Чу отваряне на врата зад гърба си и се обърна. Сестра Маргарет излезе и тръгна към другия край на коридора, без да се обръща. Той я изчака да се скрие от погледа му.

Фоайето утихна.

Фийлд се обърна и забеляза, че четири деца го наблюдават. Всички бяха с монголоидни черти. Стояха неподвижно, с мрачни изражения.

Той тръгна по коридора и излезе от сградата.

На петдесетина метра встрани от главния вход беше спряла кола. Той я погледа няколко минути, после се отдалечи. Колата не го последва.

Когато зави зад близкия ъгъл, Фийлд спря под сянката на едно дърво и затвори очи. Никога не се беше чувствал толкова изтощен. Когато отново ги отвори, погледна часовника си, после бръкна в джоба си и извади старите записки на Прокопиев от наблюдението на Лу. Разгърна ги, после пак ги прибра и тръгна.

Бяха му нужни само никога минути, за да стигне до къщата на Лу, но там отново погледна часовника си, за да е сигурен. Беше дванайсет и половина. Ако китаецът не беше променил навиците си, трябваше да излезе в един.

Детективът застана под дърветата на отсрещния тротоар, но реши, че твърде много се набива на очи, и се отдалечи. Извади цигара, но се отказа и я върна в пакета. Загледа се в прозореца на спалнята. Опита се да пропъди мисълта, че Наташа може доброволно да е станала затворничка — дори може би се стремеше към това. Замисли се за апартамента й, за хубавите дрехи, за погледа й, когато го беше изгонила.