Господарят на дъжда [bg]

Сестра Маргарет отново се появи толкова безшумно, че отначало Фийлд не я усети. Седна зад бюрото си под икона на Дева Мария с Младенеца. Премести купчина документи.

— С какво мога да ви помогна, господин Фийлд?

— Отдавна ли работите тук, сестро?

— Да, от доста години.

— Шотландия е далече.

— Да, родината винаги е далече, ако си я напуснал.

— Аз съм от Йоркшир.

— Значи пътуването ви дотук е било по-кратко.

Тя не изглеждаше склонна да си губи времето с общи приказки.

— Вие сте… Господин Лу Хуан е един от дарителите ви.

На лицето й се изписа лека тревога и тя едва чуто въздъхна.

— Да, той е най-щедрият ни благодетел.

— Не се съмнявам.

Сестра Маргарет се размърда смутено и дрехата й прошумоля.

— Знам какво се говори, господин Фийлд, но когато живее от подаяния, човек не може да избира.

— Разбира се.

Сестра Маргарет го изгледа подозрително. Сключи ръце в скута си.

По-младата монахиня донесе поднос с чая, остави една чаша пред Фийлд и се усмихна срамежливо.

— Благодаря, Джейн — изрече рязко старицата.

Фийлд изчака младата жена да излезе и продължи:

— Разбрах, че Лу… господин Хуан ще идва на посещение.

— Благодарни сме му, че ни отделя от скъпоценното си време.

— Не се съмнявам. Предполагам… така де, той също е бил сирак, така че сигурно държи за децата да се полагат грижи.

Сестра Маргарет го гледаше изпитателно. За момент изражението й се промени и Фийлд като че зърна следа от примирение, а може би от гузна съвест. Това го потисна. Надяваше се Марецки да греши и положението да не е чак толкова тежко, както бе предположил.

— Лу понякога намира осиновители за децата, нали?

— Да, понякога. В началото на годината бе така добър да устрои двама от питомците ни.

— Европейчета?

— Китайчета, струва ми се. Или със смесен произход.

Фийлд сведе очи. Искаше му се да се нахвърли върху нея с крясъци.

— Добре ли сте, господин Фийлд?

Той отпи глътка чай.

— Да, благодаря. Лу… господин Хуан ли избира децата?

Сестра Маргарет се подвоуми, сведе очи и отговори:

— Да.

Той тежко преглътна. Не знаеше каква част от истината е известна на монахинята, какво подозира и за какво се опитва да не мисли.

— Родителите доволни ли са? Искам да кажа, добре ли приемат децата?

— Тук полагаме големи усилия, господин Фийлд, но, разбира се, децата искат да имат истински дом. — Тя вдигна рамене. — Господин Хуан бе така добър да уреди осиновяването и момчетата бяха въодушевени.

Фийлд си представи две деца, радостно тичащи по коридора с надежда за по-добър живот. Представи си дебелите пръсти на Лу Хуан, както той имаше навик да стиска и отпуска десния си юмрук.