Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Няма да ми прости, че умирам. Превърнал съм се в неин враг, както и в награда, за която се бори.

„Така ли стана?“

— Тя все още си мисли, че може да ви върне. Или поне да предотврати раздялата. Струва ми се, че не си дава сметка колко тежко е това забавяне за самия вас, заслепена е от привидността на нещата. Дори да вижда линеещите призраци, едва ли разбира естеството на тяхното проклятие.

— Проклятие — промълви той. — Точно това ме е сполетяло. И обяснява много неща.

— От теологична гледна точка точно за това става въпрос, макар че просветен ди Кабон навярно би уточнил термина. Не познавам терминологията на учените теолози, но това, за което става въпрос, съм го виждала с очите си. Откъснат сте от захранващия източник на материята и в същото време е блокиран достъпът ви до захранващия източник на вашия бог. Само че не по ваше желание, както е при същинските и милостиво отблъснати духове. А поради чужда намеса. Това е… нередно.

Той протегна ръце и ги стисна в юмруци.

— Това не можа да продължава. Вече дори не си правя труда да се преструвам, че ям. Пия само по няколко глътки на ден. Почти не чувствам ръцете, лицето и стъпалата си. Забелязах го преди десетина дни. Отначало беше слабо, но става все по-зле.

— Това е лошо — съгласи се тя. Поколеба се. — Молили ли сте се?

Ръката му се вдигна към левия ръкав и Иста си спомни за черно-сивата молитвена лента, тайно вързана там.

— Нуждата от боговете идва и си отива в живота на един човек. Катилара копнееше за дете и аз изразих почитта си към бога по подходящия начин… но дори да ме е чул Бащата на зимата, не ми прати никакъв знак. Никога не съм вярвал в предзнаменования, нито съм се заблуждавал, че боговете ми ги пращат. Винаги съм получавал мълчание в отговор на молитвите си. Но напоследък ми се струва, че мълчанието е станало… по-празно. Царина — погледът му, искрящ откъм сенките, сякаш я пронизваше, — още колко време ми остава?

Щеше да каже: „Не знам“. Но подобна уклончивост граничеше с малодушие. Никой лечител от ордена на Майката не би разполагал с повече познания от нейните, за да отговори на въпроса му. „А какво знам аз?“ Погледна го внимателно, и с нормалното, и с вътрешното си зрение.

— Призраци съм виждала много, но повече стари, отколкото нови. Има всякакви, натрупват се — стари и нови. Повечето запазват формата си от приживе, формата на телата си, за около два или три месеца след смъртта, но без цветове и без живец. Бавно ерозират. Мине ли година, вътрешното зрение обикновено не различава човешки черти, макар телесната форма още да е запазена. След няколко години вече приличат на бяло петно, после петното става размито, после изчезва. Но има голяма разлика във времето, което изминава, навярно зависи от силата на характера, която човекът е притежавал приживе, както и от други неща. — И от стреса, на който са били подложени в съществуванието си след физическата смърт? За пръв път се сблъскваше със случай като този на Арис. Подобно изпитание би изтощило духа и на жив човек. Как ли го понасяше умореният му, самотен дух?