Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Подканен от отец Феро, Кварт погледна през окуляра. Когато се отдалечи от сиянието на луната, между звездите се появиха безбройни точици светлина, гроздове и галактики, червени, сини, бели, трептящи или спокойни. Една от тях се движеше и изчезна в сиянието на друга — падаща звезда или може би изкуствен спътник. Кварт потърси Голямата мечка, като следваше линията през Мерак и Дубхе, нагоре, четири пъти по толкова, ако добре си спомняше. Там беше Полярната звезда, голяма, светла, самоуверена.
— Това е Поларис — каза отец Феро, който беше следил движението на телескопа. — Опашката на Малката Мечка, която винаги показва нулева земна ширина. Винаги, но не неизменно. — Той накара Кварт да насочи телескопа наляво. — Преди пет хиляди години египтяните почитали друга звезда, Дракона, като пазител на Севера. Тя има цикъл от 25 800 години, от които са изминали едва 3000. Значи след още 228 столетия Драконът отново ще бъде полярна звезда. — Той почука с пръсти върху месинговата тръба. — Чудя се дали тогава ще има някой на Земята, за да го забележи.
— Свят ми се завива — каза Кварт и се отдръпна от окуляра.
Възрастният свещеник изцъка с език и кимна в знак на съгласие. Изглежда се забавляваше от световъртежа на Кварт, както опитният хирург, когато студентите по медицина пребледнеят по време на аутопсия.
— Смешно е, нали? Вселената е удивителна. Поларис, звездата, която гледахте преди миг, е на 470 светлинни години оттук. Това означава, че се ориентираме по светлина, която идва от началото на XVI век. — Той посочи друга точка. — А ето там, в мъглявината Котешко око, само обвивка от сгъстени газове е останала от една звезда, угаснала преди хиляда години. — Той отиде до другия прозорец и чертите му се откроиха по-ясно в светлината на луната. — Какво сме ние? — попита той. — Каква роля играем на тази голяма сцена, която се простира над главите ни? Какво означава нашият нещастен живот и дребните ни желания? Вашият доклад до Рим, църквата, Светият отец, вие и аз, какво значение имат за тези светлини? — Той отново се изсмя дрезгаво. — Свръхнови ще избухват, звезди ще угасват, планети ще се раждат и умират дълго време, след като нас няма да ни има.
Кварт отново почувства инстинктивната солидарност между свещеници. Като между изтощените воини, застанали всеки в своето квадратче на дъската, изолирани, далеч от крале и принцове. Искаше му се да сложи ръка на рамото на стареца, но не го направи.
— Мисля, че астрономията не ми харесва — каза той бавно. — Тя граничи с отчаянието.
Старецът го погледна изненадан.
— Отчаяние? Обратното, отче Кварт, тя носи покой на човека. Защото само сериозните, ценните и значими неща ни причиняват болка, когато ги изгубим. Малко неща имат стойност след осъзнаването, че сме капчици в океана в червения здрач на вселената. — Той млъкна, втренчил поглед в черковната кула, която се виждаше през леко потрепващите пердета. — Може би само предложената приятелска ръка, преди звездите ни да угаснат една по една и да настъпи свиреп студ.
Отец Феро замълча. Кварт запали лампата и звездите изчезнаха.
Той слезе в градината, преметнал сако през рамото си и вдъхна нощния въздух. Тя го чакаше. Лунната светлина хвърляше сенки от листа върху лицето и раменете й.
— Не искам да си тръгвате — каза тя. — Още не.
Очите й светеха, белите й зъби блестяха между разтворените устни, а огърлицата от слонова кост беше като бяла ивица около загорялата й шия. Денят беше много горещ. Лъчите на следобедното слънце се промъкваха през щорите върху голото тяло на жена. Кармен, тютюноработничката, навиваше тютюневи листа върху бедрото си, капчици пот овлажняваха тъмния триъгълник. Повя лек бриз. Листата на портокаловите дървета и декоративните храсти се раздвижиха над лицето на Макарена Брунер, а лунната светлина се плъзна по раменете на свещеника, сякаш ризницата се свлече в краката му. Умореният рицар-тамплиер стоеше изправен и се оглеждаше, заслушан в тропота на сарацинската конница, която настъпваше към хълма на Хатин. Чуваше как бурното море се блъска в кея, докато крехките лодчици се бореха да се върнат в пристанището. Жена в траурни дрехи държеше детска ръка. Супата вреше, докато един стар свещеник седеше до огнището и повтаряше rosa, rosае. Изгубена сред един свят, който се ориентираше по звездна светлина отпреди пет века, сянката на момчето се очертаваше върху стената, която го защитаваше от свирепия студ навън. Тя се приближи до другата сянка, която чакаше под храстите и портокаловите дървета, докато не почувства аромата и топлината й, дъха й. Но секунда преди да прокара пръсти през косата й, за да избяга от самотата за една нощ, сянката, момчето, мъжът, който гледаше голото тяло в слънчевата светлина, проникваща през щорите, изтощеният рицар-тамплиер, всички те се обърнаха и погледнаха нагоре към мъждиво осветения прозорец на гълъбарника, където старият свещеник, необщителен, скептичен и дързък, разгадаваше страховитите тайни на безмилостното небе в компанията на един призрак, който търсеше на хоризонта бели платна.