Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Това беше всичко. Кварт сгъна салфетката, хвърли я на подноса и се изправи.
— Ако няма нищо повече, Ваша светлост…
— Нищо повече — каза архиеписскопът с подигравателно изражение, — „сине мой“. — Той остана седнал, като гледаше ръката си и се чудеше дали да не нанесе последен удар и да поиска от Кварт да целуне пръстена му. Но в този миг телефонът иззвъня, затова той просто освободи свещеника с махване на ръката и отиде да го вдигне.
Кварт закопча сакото си и излезе в коридора. Стъпките му отекваха под рисувания таван на Галерията на Прелатите, а после по мраморните стъпала на централното стълбище. През прозорците виждаше двора, където някога се е намирал затворът Ла Пара, в който епископите на Севиля затваряли непокорните свещеници. Няколко столетия по-рано, помисли си Кварт, отец Феро и може би самият той, щяха да свършат там, докато монсиньор Корво изпрати своята версия на събитията в Рим по възможно най-бавния начин. Кварт беше на последните стъпала и размишляваше за предимствата на модерните технологии, когато чу, че някой го вика. Спря и се обърна. Беше самият архиепископ и той вече не изглеждаше толкова доволен.
— Бихте ли се върнали обратно, отец Кварт. Има нещо, което трябва да обсъдим.
Когато Кварт, заинтригуван, изкачи стълбите, видя, че Негова светлост беше невероятно блед.
— Не можете да заминете — каза монсиньор Корво, когато Кварт се изравни с него. — В църквата има нов нещастен случай.
Той мина покрай циментовоза и двете полицейски коли. „Богородица със сълзите“ беше пълна с полицаи. Преброи поне дванадесет — един стоеше на вратата, а останалите вътре правеха снимки, вземаха отпечатъци и претърсваха пода, пейките и скелето за следи. Църквата ехтеше от шепота им.
Грис Марсала седеше сама на стъпалата на олтара. Кварт пристъпи към нея по централната пътека. Симеон Навахо го посрещна по средата на пътя. Както обикновено, заместник-началникът беше вързал косата си на опашка и носеше кръгли очила и ярка риза. Кожената чанта — с магнума 357 вътре, предположи Кварт — беше преметната през рамото му. Кварт беше поразен колко не намясто изглежда Навахо в църквата. Стиснаха си ръце. Полицаят се радваше да го види.
— Станаха трима, отче — каза той весело. Наведе се небрежно над една пейка и Кварт, който погледна през рамото му, видя чифт крака да стърчат от изповедалнята.
Той приближи безмълвно, следван плътно от Навахо. Вратата беше отворена. Кварт си помисли, че положението на краката е странно. Виждаше измачканите сиви панталони. Останалата част от тялото беше покрита с парче синьо платно, въпреки че една жълтеникава, восъчна ръка с дланта нагоре беше останала открита. От китката до средния пръст имаше рана.
— Странно място да умреш, нали? — отбеляза полицаят.
— Кой е? — попита дрезгаво Кварт.
Въпросът беше ненужен. Беше разпознал обувките, бежовите панталони, малката пълна ръка. Навахо поглади мустаци.
— Казва се Онорато Бонафе. Журналист е. Беше. Известен е в Севиля.
Кварт кимна.
— Познавахте го, нали? Така си и мислех. Няколко души ми казаха, че се въртял наоколо през последните дни. Искате ли да го погледнете, отче?
Навахо влезе в изповедалнята и разтърси опашка като работлива катеричка. Повдигна платното, което покриваше тялото. Бонафе беше много неподвижен и жълт, подпрян на ъгълче от дървения стол в изповедалнята, с брадичка, потънала в гънки тлъстина. Изгледаше спокоен или може би уморен. От носа и устата му беше текла кръв, намокрила врата и ризата му. Сега беше засъхнала.
— Съдебният патолог току-що го прегледа — каза Навахо и посочи един млад мъж, който седеше на една пейка и си водеше бележки. — Каза, че е умрял от масирани вътрешни кръвоизливи. От удар или падане. Това, което не знаем, е как е попаднал в изповедалнята.
Като преодоля отвращението, което изпитваше към мъжа приживе, Кварт съвестно промърмори кратка молитва и се прекръсти.
Навахо го наблюдаваше с интерес.
— На ваше място не бих си давал този труд, отче. От доста време е мъртъв. Накъдето и да е тръгнал — той имитира с ръце две пляскащи крила — вече е стигнал там.
— Кога е настъпила смъртта?
— Още не знаем. Но нашият експерт предполага, че е било преди дванадесет до четиринадесет часа.
Двама полицаи на скелето до Девата оживено разговаряха и гласовете им ехтяха под купола. Навахо им каза да говорят по-тихо. Те се подчиниха, сконфузени. Кварт видя, че Грис Марсала още седи на стълбите на олтара и го наблюдава. За първи път му се стори крехка. Когато Навахо отново покри Бонафе, каза на Кварт, че монахинята открила тялото рано сутринта.