Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Какво ще стане с мен? — попита отец Феро.
— Нищо особено. Монсиньор Корво вече е съставил документ, обобщаващ дисциплинарните мерки срещу вас, който ще бъде прикрепен към доклада ми, затова предполагам, че дискретно ще ви принудят да се пенсионирате по-рано. Може да ви направят капелан в манастир, но мисля че по-вероятно е да ви изпратят в дом за възрастни свещеници.
Пламъчето на цигарата помръдна в мрака.
— Ами църквата?
— Това не е в моята юрисдикция — каза Кварт. — Но както стоят нещата, не виждам бъдеще за нея. В Севиля има твърде много църкви и недостатъчно свещеници. Пък и Корво вече е прочел заупокойната молитва.
— За църквата или за мен?
— И двете.
Отново прозвуча дрезгавият смях на свещеника.
— Вие знаете всички отговори — каза той.
— Да ви кажа право, един ми липсва. Става дума за нещо в досието ви. Не искам да го включа в доклада си, без да чуя вашата версия. Като енорийски свещеник в Арагон сте имали проблем. С някакъв Монтегрифо, ако си спомняте.
— Прекрасно си спомням господин Монтегрифо.
— Той казва, че е купил от вас икона от вашата енория.
— Беше малка романска църква — каза отец Феро след дълго мълчание. — Гредите бяха изгнили, стените — напукани, беше пълна с гарванови гнезда и плъхове. Енорията беше много бедна — понякога нямах пари да купя вино за причастието. Енориашите ми бяха разпръснати на няколко километра. Обикновени хора — овчари, селяни. Бяха стари, болни, необразовани, без бъдеще. Всеки ден четях литургията под тази украса, която беше постоянно застрашена от дървесните червеи и влагата. В делнични дни църквата беше напълно празна. Из цялата страна има такива места, където произведенията на изкуството биват откраднати от търговци, изчезват при срутването на черковния покрив или остават под открито небе. Един ден при мен дойде един човек. Познавах го отпреди. Водеше със себе си много добре облечен мъж и ми каза, че той бил президент на аукционна къща в Мадрид. Направиха ми предложение за Христос и малката икона.
— Била е много ценна — каа Кварт. — Петнадесети век.
— Какво значение има? — отсече старият свщеник. — Бяха готови да платят. Не много голяма сума, но достатъчна за нов покрив и най-вече достатъчна, за да помогна на енориашите си.
— И вие ги продадохте?
— Разбира се. Без да се поколебая нито миг. Поправих покрива, купих лекарства за болните, отстраних някои от повредите от снега и спасих малко добитък. Помогнах на хората да живеят и да умрат.
Кварт посочи към църквата.
— Но сега защитавате тази църква. Не е ли противоречие?
— Защо? Художествената стойност на „Богородица със сълзите“ има също толкова значение за мен, колкото за архиепископа и вас. Оставям това на сестра Марсала. Моите енориаши, макар и малобройни, са по-важни от всякакви картини.
— Значи не вярвате… — започна Кварт.
— В какво? В изкуството от XV век? В бароковите църкви? Във Висшия Съдник, който играе с фалшиви зарове? — Огънчето на цигарата припламна, когато отец Феро дръпна за последен път и я изхвърли през прозореца. — Няма значение — каза той. — Те вярват.
— Тази продажба е донесла черна точка в досието ви — каза Кварт.
— Знам. — Свещеникът завъртя телескопа. — Имах много неприятна среща с епископа ми. Ако някой беше направил същото в Рим, казах му, щеше да бъде друго. Но тук, ние всички играем по гайдата на свети Петър. Само сълзи, Quo Vadis Domine („Къде отиваш. Господи?“ — според библейското предание Исус се явява на св. Пeтър, когато той напуска по съвета на учениците си Рим, за да се спаси от гоненията. Петър го пита: „Къде отиваш, Господи?“, а Исус отговаря: „В Рим, за да ме разпнат втори път“. Петър се връща и приема мъченическата си смърт. (Б. р.)) и „Разпнете ме“. А междувременно ние сме навън и потискаме съвестта си, докато в съдебната зала насилието продължава.
— Виждам, че не обичате и свети Петър.
Старият свещеник се засмя.
— Не. Трябвало е да умре в Гетсиманската градина, когато извадил меч, за да защити Учителя си.
Беше ред на Кварт да се засмее.
— Ако беше станало така, нямаше да имаме първия си папа.
— Така си мислите вие. — Отец Феро поклати глава. — В този бизнес има много папи. Няма хора с кураж. — Той погледна през окуляра. Завъртя колелата и тръбата на телескопа бавно се придвижи нагоре и вляво. — Когато гледаш небето — каза той — нещата заемат различно място във Вселената. Знаете ли, че нашата малка земя е само на 150 милиона километра от слънцето, а Плутон е отдалечен на почти шест милиарда километра? Че слънцето е малка точица в сравнение със средноголяма звезда като Арктур? Да не споменаваме Алдебаран, която има 36 милиона километра диаметър, или Бетелгейзе, която е десет пъти по-голяма. — Той придвижи телескопа надясно и посочи една звезда на Кварт. — Вижте, това е Алтаир. Със скорост триста хиляди километра в секунда, на светлината му й трябват шестнадесет години, за да достигне до нас. Междувременно той може би е избухнал и ние да виждаме светлина от звезда, която вече не съществува. Понякога, когато гледам към Рим, имам чувството, че гледам към Алтаир. Сигурен ли сте, че всичко ще си бъде още на мястото, когато се върнете?