Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Хареса ми как се изсмя сега. Искам до го чувам всеки ден този смях, става ли?
— Става, Джеймс. Ами какво ще правим с нашите майки?
— Просто няма да им обръщаме внимание.
— Твоята майка винаги ли говори такива ужасни неща, а после използва сходни думи, за да излезе, че уж е казала нещо друго?
— Само пред някои хора. Когато преди време всички бяхме в „Чейс парк“, дукесата и Маркъс тъкмо се бяха оженили. Тогава майка ми придоби гадния навик да ги дрънка точно такива на дукесата. Но един ден дукесата започна да й го връща по същия начин. И трябва да ти призная, че доста сполучливо се справяше. — Той въздъхна, а в следващия момент настръхна като ловджийско куче при вида на фазан. Ръцете на Джеси галеха гърба му. После помилваха задните му части. Усети как му се приисква отново да я напълни. Пръстите й се пъхнаха между бедрата му и на него му се стори, че направо ще хвърли топа.
— Знаеш ли какво правиш?
— Мисля, че да, Джеймс. Да, много добре знам какво правя. О, Господи, ти пак започна да се уголемяваш…
— Необходимост, Джеси, просто необходимост.
— Има още една загадка.
Джеймс беше толкова изтощен, че дори не можеше да поеме достатъчно въздух в дробовете си, а само я гледаше с изцъклен поглед. Чудеше се на самия себе си как все някак успяваше да се задържи на лактите си. Този път направо я беше изцедил, но тя не се оплака. А ето че сега в очите й проблясваха възбудени пламъчета, заменили онзи преситен, замъглен поглед, който тя имаше само преди пет минути. Да, жените са невероятно по-различни от мъжете. Тя просто трябваше да му пошепне любовни думи, да потрие изпотеното си тяло в неговото и после веднага да заспи, даже и той да беше вътре в нея и още да не беше спаднал.
Но Джеси преливаше от бодрост. Сякаш цялото това женско удоволствие я зареждаше с нова енергия. На него пък му се искаше да заспи и да не се събужда поне една седмица.
— Каква загадка? — Всъщност изобщо не го интересуваше. Нито пък можеше да издържи буден и минута повече. Той се измъкна от нея и се свлече на леглото, като я притисна до себе си. — Каква загадка? — сънливо попита пак той, като в същото време се опитваше да си спомни за друг момент в живота си, когато е бил толкова преситен, толкова доволен, толкова щастлив. И причината за всичко това беше не някой друг, а Джеси Уорфийлд, предишната хлапачка. Невероятно!
— О, съжалявам, забравих за какво точно мислех. Съзнанието ми се насочи към това, което току-що усетих, Джеймс: как се изплъзваш от мен и как цялата ми вътрешност потръпна.
— Стига вече, Джеси. Аз съм вече на ръба на умирачката. Каква загадка?
— Нали си чувал за изчезналата колония на остров Роаноук?
— Разбира се. Сър Уолтър Роли бил собственик на корабите и главен поддръжник на експедицията. Той оставил колонизаторите недалеч от крайбрежието на Северна Каролина, на остров Роаноук. Било е някъде в края на шестнадесети век.
— Да, през 1587 година. Имало е повече от стотина колонизатори от Англия, включително жени и деца. Всъщност първото дете, родено на американска земя, била Вирджиния Деър, внучка на Джон Уайт, ръководителя на експедицията. Когато дошло време сър Уолтър да замине от остров Роаноук, колонизаторите помолили Джон Уайт да се върне в Англия, за да се увери, че там не са ги забравили, и за да възстанови запасите им от храна. Малко след това обаче Испания нападнала Англия и така към остров Роаноук не могли да потеглят никакви кораби с помощи и храни. Уайт успял да се върне едва през 1590 година. Когато той и хората му стъпили на острова, там нямало никой. Нито една жива душа. Нямало никакъв знак от тях, нито следа, че са били там. Ако хората са били избити, щели са да останат кости, отломки и развалини, а там нямало нищо. Колонизаторите просто били изчезнали. Та, значи, какво се е случило с колонизаторите от остров Роаноук? Това и до ден-днешен остава загадка. Много мъже са се опитвали да я разрешат и са предлагали какви ли не смахнати теории, но напразно.
— За какво ми го обясняваш всичко това, Джеси?
— Защото аз съм жена, но успях да разреша загадката.
— Какво?!