Колекционерите [The Collectors - bg]

— По всички личи, че тази вечер нашият шпионин е навън — прошепна Анабел. — Въоръжен ли си?

— Аз не притежавам оръжие. А ти?

— Изобщо не се докосвам до такива неща — поклати глава тя.

— Правилно.

— Говориш като врял и кипял.

— Сега не е време да споделяме житейския си опит.

— Знам, но подготвям почвата за по-късно.

— Защо съм останал с впечатлението, че „по-късно“ няма да има?

— Аз пък съвсем доскоро бях сигурна, че вече няма да съм тук — поклати глава Анабел. — Така че човек никога не знае…

— Добре, ясно. Телефонната кутия е закрепена на една от носещите колони на верандата. Да вървим.

Придвижваха се предпазливо. Някъде изцвили кон. В околността все още имаше малки семейни ферми, въпреки че бройката им бързо намаляваше в резултат на настъплението на чудовищното строителство, което бълваше жилищни блокове и частни имения с главозамайваща бързина. На път към къщата на Трент бяха минали покрай няколко такива ферми, пред които имаше големи купи сено, косачки и ниски продълговати конюшни. Тесните улички бяха осеяни с тлъсти фъшкии — мълчаливи знаци, оставени от обречените на изчезване животни. Стоун за малко не стъпи в една от тях, докато слизаше от колата, която Анабел беше взела под наем.

Стигнаха до колоната с телефонната кутия. В продължение на пет минути Стоун оглежда вградената в нея алармена инсталация, чието изключване му отне още пет. Отделил последната жичка, той подхвърли през рамо:

— Да опитаме онзи прозорец, тъй като вратата най-вероятно е залостена. Нося инструменти, но по-добре да пробваме най-лесния достъп.

Но посоченият прозорец се оказа със заковани капаци.

Насочиха се към задната част на къщата и в крайна сметка откриха прозорец без капак, затворен с обикновени резета. Стоун изряза стъклото, промуши ръката си и свали резетата. Минута по-късно вече бяха в коридора, който водеше към кухнята. Стоун беше пръв с фенерче в ръка.

— Не е лошо, но е някак неуютно — отбеляза Анабел. Обзавеждането на Трент наистина беше спартанско — столове, маси и нищо повече. А кухнята се оказа абсолютно празна.

— Той е ерген и вероятно предпочита да се храни навън — рече Стоун.

— Откъде ще започнем?

— Нека проверим дали има кабинет. Повечето вашингтонски чиновници си носят работа у дома.

Откриха кабинета, но той също се оказа почти празен, както и останалите помещения в къщата. Никакви папки, никакви документи. На кантонерката зад писалището имаше няколко снимки. Стоун се наведе над една от тях, на която се виждаше едър мъж с открито лице, гъсти вежди и побеляла коса, застанал редом с дребен и слаб мъж, рошав, с уплашено лице, на което се открояваха чифт огромни кафяви очи.