Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Смайващо, мърдраалът се разсмя. Прозвуча като пукащ лед. Мърдраалите никога не се смееха.
— Ти си по-смела от повечето. И по-умна. Шайдар Харан ще ти стига. Стига да не забравяш кой съм. Стига да не позволяваш на смелостта си да надвишава прекалено страха ти.
Докато съществото й възлагаше заповедите си, тя си мислеше за този Моридин; трябваше и да се пази от Могедиен и може би и от Циндейн, за да не се опитат да й отмъстят за краткото използване на Принуда; съмняваше се, че момичето щеше да се окаже по-снизходително от Паяка. Реши да премълчи за писмото, което бе изпратила на Родел Итуралд. Нищо от това, което й се каза, не показваше, че по някакъв начин е разочаровала Великия властелин, и положението все още можеше да се промени. Моридин, който и да беше той, можеше и да е Не-блис днес, но винаги имаше утре.
Хванала се здраво в друсащата се карета на Арилин, Кацуан придърпа едното кожено перденце на прозорчето достатъчно, за да може да надникне навън. Лек дъждец ромонеше над Кайриен от сиво небе, пълно с бушуващи облаци и силни, вихрещи се ветрове. Не само небето бе изпълнено с вятър. Вихри полюшваха каретата не по-малко от собственото й движение напред. Капчици, студени като лед, ужилиха дланта й. Ако въздухът се захладеше още малко, щеше да завали сняг. Тя придърпа още по-плътно вълнената си пелерина; доволна беше, че я намери пъхната най-отдолу в дисагите.
Стръмните плочести покриви на града и настланите с камък улици блестяха от влагата и макар дъждът да не беше силен, малцина се осмеляваха да се изправят срещу силните ветрове. Някаква жена, подкарала волска кола с дълъг остен, крачеше търпеливо като вола си, но повечето хора минаваха сгушени плътно в наметалата си, вдигнали качулки, и припряно се от местваха от пътя на носилките, над които плющяха коравите цон. И други освен жената с вола не виждаха причина да бързат. Насред улицата някакъв извисяващ се над околните айилец стоеше зяпнал към небето в неверие, докато ситнежът го мокреше, така погълнат, че една улична крадла сряза връвта на кесията на колана му и побягна незабелязана от жертвата си. Жена, чиято пищно накъдрена и прибрана на висока купчина коса я издаваше, че е знатна дама, крачеше бавно покрай уличното платно и пелерината й плющеше от вятъра. Това може би беше първия път, в който бе излязла да походи пеш по улиците, но тя се смееше под дъжда, стичащ се по бузите й. На прага на един дюкян за благовония продавачката се взираше безутешно — днес търговията й нямаше да върви много. Повечето улични амбуланти се бяха изпокрили по същата причина, но неколцина все още приканяха обнадеждено на висок глас желаещи топъл ментов чай и банички с месо от сергиите под саморъчно опънатите платнища. Макар че всеки, който се осмелеше в тези дни да си купи месна баничка по улиците, щеше да си заслужи болките в корема.
От една уличка притичаха две безпризорни псета, с вкочанени крака и настръхнала козина, залаяха и заръмжаха към каретата. Кацуан пусна перденцето. Кучетата, изглежда, познаваха жените, можещи да преливат, също толкова лесно, колкото и котките, но кучетата, изглежда, смятаха жените за котки, макар и неестествено големи. Двете жени, седящи срещу нея, продължаваха разговора си.
— Прощавай — говореше Дайгиан, — но логиката е неумолима. — Тя сведе глава извинително и лунният камък, висящ на тънката сребърна верижка в косата й, се люшна над челото й. Пръстите й загалиха белите шарки по тъмната й пола и тя заговори бързо, сякаш се боеше да не я прекъснат. — Щом приемаш, че задържането на жегата беше работа на Тъмния, то промяната трябва да е причинена от някой друг фактор. Той едва ли би се умилостивил. Може би ще кажеш, че е решил да замрази света или да го удави, наместо да го свари, но защо? Ако жегата бе продължила до пролетта, мъртвите щяха вече да надвишат броя на живите не по-малко, отколкото ако вали сняг посред лято. Следователно е логично тук да е задействала нечия друга ръка. — Свенливостта на пълничката жена понякога изглеждаше престорена, но логиката й беше непоклатима според Кацуан. Жалко само, че не знаеше чия е тази ръка и какво цели.
— Мир! — промърмори Кумира. — Бих предпочела трошица сигурно доказателство пред сто оки от вашата логика на Бялата Аджа. — Тя самата беше Кафява, макар и не толкова отдадена на техните слабости. Жена с чар, с къса прическа, Кумира беше здравомислеща и практична, проницателна наблюдателка, и никога не потъваше в толкова дълбок размисъл, че да престане да забелязва живия свят около себе си. Още щом го изрече, Кумира потупа Дайгиан по коляното и се усмихна, при което остротата на сините й очи се замени с топлота. Шиенарците общо взето бяха учтиви хора и Кумира се стараеше да не обижда. Поне неволно. — Ти по-добре помисли какво можем да направим за Сестрите, задържани от айилките. Зная, че ако някоя е способна да измисли решение, това си ти.