Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
Хари плаваше над прилива от емоции и отбиваше мощните му ефекти. Благоговението пред онези далечни огромни фигури идваше от неясното минало на пановете.
Това го учуди и той се замисли. В края на краищата животните бяха отглеждани и учени от възрастни, много по-умни и силни. Повечето животински видове бяха като пановете — еволюцията бе заложила в тях йерархията на господството. Почитанието беше адаптивно.
Когато бяха срещнали гордите хора, притежаващи огромна сила и способни да раздават наказания и награди — буквално живот и смърт — в тях се бе надигнало нещо като религиозен плам. Мъгляв, но силен.
По това топло, тропическо чувство плаваше усещане за задоволство просто от факта, че съществуваш. Неговият пан беше щастлив, че е пан, дори и когато виждаше същество, превъзхождащо го по могъщество и ум. Каква ирония, помисли си Хари.
Неговият пан току-що бе доказал още нещо, смятано за типично човешко: самодоволното му чувство, че е единственото животно, доволно от себе си.
Той рязко се отърси от тези абстрактни мисли. Колко човешко — да се унасяш в мисли дори и когато те грози смъртна опасност.
Не могат да ни намерят електронно — надраска той в пясъка.
Може би обхват малък — написа тя.
Първите изстрели ги накараха да подскочат.
Хората бяха открили стадото им. Виковете на страх се смесиха с острия, груб лай на бластерите.
„Да вървим“ — даде знак той.
Шийла кимна и те бързо се запромъкваха. Азпан трепереше.
Панът бе страшно уплашен. Ала беше и тъжен, сякаш не искаше да се отдалечи от обожаваните човеци, и тътреше нозе.
16.
Използваха панския модел за патрулиране.
Двамата с Дорс се оставиха да надделеят първичните им нива — онези части на мозъка, които владееха безшумното движение, и внимаваха за всяка клонка.
След като веднъж бяха оставили хората зад гърба си, пановете станаха даже още по-предпазливи. Имаха малко естествени врагове, но най-слабият мирис на един-единствен хищник променяше обстановката сред дивата пустош.
Азпан се катереше по високите дървета и часове наред седеше и наблюдаваше откритото пространство напред преди да продължат. Преценяваше миризливите изпражнения, едва забележимите отпечатъци, прекършените клони.
Спуснаха се по дългия склон на долината и се скриха в гората. Хари само бе прегледал отгоре-отгоре голямата оцветена карта на областта, която всички гости получаваха, и да си я спомни му костваше доста усилия.
Най-накрая разпозна един от далечните остри хълмове. Дорс забеляза криволичещ поток, който се вливаше в главната река, и това също им помогна, но пак не се досещаха в коя посока се намираше Екскурзионната станция. Нито на какво разстояние.
„Насам?“ — посочи Хари далечния връх.
„Не. Натам“ — настоя Дорс.
„Далече, не.“
„Защо?“
Най-лошото от всичко беше, че не можеха да говорят. Не можеше да й каже ясно, че техниката на потапяне работи най-добре при сравнително близък обхват, да кажем, не повече от няколкостотин клика. И бе разумно да държат съответните панове на разстояние, докъдето бързо биха стигнали с флаер. Без съмнение Вадо и останалите бързо се бяха добрали до стадото.
„Там“ — настоя той.
„Не“. — Тя посочи надолу към долината. — „Може би там.“
Можеше само да се надява Дорс да е схванала общата идея. Знаците им бяха недостатъчни и започваше да усеща силно раздразнение, което все повече нарастваше. Пановете чувстваха и усещаха силно, но бяха толкова ограничени.
Азпан изразяваше това, като хвърляше клони и камъни и тупаше по стволовете на дърветата. Не помагаше особено. Нуждата да говори беше като натиск, от който не можеше да се освободи. И Дорс я чувстваше. Шийла църкаше и сумтеше нещастно.
Отвъд мислите си усещаше тлеещото присъствие на Азпан. Никога досега не бяха прекарвали толкова време заедно и между двете свързани системи на съзнание се трупаше напрежение. Нелеките им отношения все повече се обтягаха.
„Седи. Тихо“ — той допря длан до ухото си.
„Лошо идва?“
„Не. Чуй.“ — Хари тъжно посочи самата Шийла. Гледаше го неразбиращо. Той надраска в прахта: „УЧИ СЕ ОТ ПАНОВЕТЕ.“ Устата на Шийла се отвори и тя кимна.
Приклекнаха сред бодливите храсти и се вслушаха в горските звуци. Щом Хари отпусна хватката си от пана, слухът му започна да долавя ясно стъпки и шумове. Прахът бе увиснал в катедралната светлина, която идваше от горския балдахинобилни жълти лъчи. От земята се надигаха миризми — химически куриери, които съобщаваха на Азпан къде може да има храна, мека земя за почивка, кора за дъвчене. Хари вдигна леко главата на Азпан, за да огледа върховете отвъд долината… замисли се… и усети слабо резонансно трептене.