Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Не се сдържах и извиках от възхищение.
— Дори в твоите невежи очи — продължи баща ми — вдъхват уважение. Но какво са те, освен камъчета, равнодушни пред резеца, студени като смъртта? О, свещена простота! — извика той. — Всяко от тях — чудо на търпението на природата, създадено от праха в резултат от многовековна микроскопична дейност, всяко едно от тях значи за теб и за мен цяла година живот, свобода и взаимна обич. Как да не ги ценя тогава! И защо да не побързам да станат недосегаеми за чужди ръце! Тереса, ела с мен.
Той се изправи на крака и ме поведе към границата на голямата джунгла, там, където тя бе надвиснала като стена от отровен, тъмен листак над склона на хълма, на който стоеше бащината ми къща. Известно време обикаля и оглежда внимателно края на гъсталака. После, види се, разпозна някакъв белег, защото лицето му изведнъж просветля, сякаш бе паднал камък от сърцето му, спря се и се обърна към мен.
— Оттук — рече — започва тайната пътечка, за която споменах, и тук ще ме чакаш. Аз ще навляза само на няколко стотин ярда в тресавището да заровя скромното си съкровище; щом го скътам на сигурно място, ще се върна.
Напразно се мъчех да го разубедя, сочейки му опасностите, които криеше това място, напразно умолявах да ми позволи да го придружа, позовавайки се на черната кръв, която вече знаех, че тече в жилите ми — той беше глух към всички мои молби и като отмахна част от зелената завеса, изчезна в злотворната тишина на мочурището.
Чак след един час храстите отново се разтвориха и от гъсталака изскочи баща ми, спря се и почти се олюля, зашеметен от първоначалния досег с ослепителната слънчева светлина. Лицето му беше покрито с особена гъста червенина, ала въпреки жегата на тропическото пладне не изглеждаше запотен.
— Ти си уморен — Извиках, скачайки да го посрещна. — Не ти е добре.
— Уморен съм — отвърна той, — въздухът в тази джунгла е задушлив, пък и очите ми свикнаха на нейния мрак, а силното слънце ги прорязва като с нож. Момент, Тереса, остави ме само за момент. Всичко пак ще се оправи. Аз зарових имането под един кипарис, точно зад речния ръкав, от лявата страна на пътеката; тези красиви, лъскави нещица сега лежат покрити с тиня, ще ги намериш там, ако стане нужда. Но ела да влезем в къщи, време е да хапнем, защото ни предстои да пътуваме нощем, да хапнем, а после да поспим, моя бедна Тереса, да поспим после — И ме изгледа с кръвясали очи, клатейки глава сякаш от съжаление.
Крачехме бързо, защото баща ми непрекъснато мърмореше, че отсъствувал дълго време и че слугите може да се усъмнят в нещо, минахме, през просторната, проветрива веранда и най-после влязохме в приятната полусянка под спуснатите капаци на къщата. Трапезата беше наредена, домашните слуги, вече уведомени от лодкарите за завръщането на господаря, бяха всички на поста си и, както забелязвах, не смееха да ме погледнат. Тъй като баща ми продължаваше с уморена и трескава настойчивост да мърмори, че закъсняваме, побързах да заема мястото си на масата, но едва пуснах десницата му, той се спря и разпери двете си ръце напред някак странно, като че опипваше.
— Какво става? — изкрещя той с пронизителен, нечовешки глас. — Нима съм сляп?
Притичах до него и се опитах да го заведа до масата, но той се задърпа и като се закова на място, ту разтваряше, ту затваряше челюстите си, сякаш се мъчеше с усилие да си поеме дъх. После изведнъж вдигна ръцете си към слепоочията, извика: „Главата ми, главата ми!“, политна и се строполи до стената.
Много добре разбирах какво става. Обърнах се и помолих слугите да му помогнат. Но те единодушно заявиха, че всичко е безполезно — щом господарят е ходил из тресавището, рекоха те, ще трябва да умре, всякаква помощ е излишна. Защо да ви описвам подробно страданията си? Пренесох го до леглото и застанах да бдя над него. Той лежеше неподвижно, от време на време скърцаше със зъби, говореше нещо неразбрано, до ушите ми стигаше ясно една-единствена-дума — бързо, бързо, което показваше, че дори в последната борба със силите на смъртта все още го измъчваше мисълта за опасността, надвиснала над дъщеря му. Слънцето бе вече залязло и настъпил мрак, когато разбрах, че съм сам-самичка на тази нещастна земя. Можех ли да мисля за борба, за спасение, за неизбежните опасности, които ме дебнеха? Тук, до тялото на последния си близък, бях забравила всичко, освен естествената мъка от безвъзвратната загуба.