Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Обработи ги, Джо. Господи, де да имах хиляда стари коли! Заблуди ги, а аз ще ги омотая докрай.
Заминавате за Калифорния? Попаднали сте на най-подходящата кола. Изглежда възстаричка, ала ще измине още хиляди мили.
Кола до кола, наредени в редици. Добри, запазени автомобили. Евтиния. Отличен вид, моторът в пълна изправност.
Осма глава
Звездният свод посивя и бледият, в последна четвърт месец стана прозрачен и анемичен. Том Джоуд и проповедникът вървяха бързо по пътя, прокаран от колелата на колите и гъсеничните вериги на тракторите сред памучните ниви. Само небето издаваше, че зората скоро ще настъпи — на запад то се сливаше с хоризонта, а на изток го отделяше от земята тънка ивица. Двамата мъже вървяха мълчаливо и дишаха праха, който се вдигаше под краката им.
— Предполагам, че знаеш пътя с пълна сигурност — рече Джим Кейси. — Иначе, като се съмне, може да разберем, че сме тръгнали съвсем в друга посока.
Памучните ниви оживяваха заедно с пробуждащия се живот; ранобудните птици прелитаха от място на място, търсейки храна, обезпокоените зайци хукваха да бягат, скачайки по буците пръст. Притъпеният от праха шум на стъпките, хрущенето на сухите буци под краката на пътниците се сливаше с тайнствените шумове на приближаващото утро.
Том каза:
— Мога да стигна до чичо Джон и със затворени очи. Цялата работа е да не мислиш за пътя. Просто само си вървиш. Нали тук съм се родил. Като малко момче колко съм тичал из тези места! Виждаш ли ей онова дърво? На него баща ми обеси един умрял койот. Койотът вися там дълго, козината му съвсем се изтърка и накрая той падна. Изсъхна, стана като камък. Ех, няма да е лошо, ако майка ми е сготвила нещо. Червата ми куркат.
— И моите — рече Кейси. — Искаш ли да подъвчеш тютюн? Помага, притъпява глада. Не трябваше да тръгваме толкова рано. На светло по-добре се върви. — Той замълча и отхапа парче от тютюна. — Много дълбоко спах, хич не ми се искаше да ставам.
— Побърканият Мюли ме вдигна — каза Том. — Събуди ме и рече: „Сбогом, Том. Аз ще вървя. Време е. А вие, казва, също се гответе, та призори да сте далеч оттук.“ Станал е страхлив като мишка, откак живее така. Сякаш го гонят индианци. Как мислиш, побъркан ли е?
— Кой го знае. Нали видя как колата дойде снощи при нашия огън? Нали видя разнебитената къща? Тук стават лоши неща. Разбира се, Мюли е побъркан. Когато постоянно се прокрадваш като чакал — волю-неволю ще се побъркаш. Сигурно ще убие някого и ще чака да го хванат с кучета. Отсега виждам това. Колкото повече време минава, все по-тежко ще кара. Казваш, не искал да дойде с нас, така ли?
— Да — отвърна Джоуд. — Според мен той се бои от хората. Чудно как дойде при нас. На разсъмване ще бъдем у чичо Джон. — Известно време те вървяха мълчаливо и закъснелите кукумявки прелитаха над главите им, връщайки се в гнездата си под покривите на плевниците, в хралупите, в цистерните, за да се скрият от дневната светлина. Небето на изток побеля и в по-слабата вече дрезгавина почнаха да личат стъблата на памука и сивата земя. — Как са се побрали у чичо Джон, не ми е ясно. Той има само една стая с пристроена кухничка и малък плевник. Там сега сигурно не можеш да се обърнеш.
Проповедникът отвърна:
— Нали Джон не е женен? Според мен той живееше сам. Но не си го спомням много добре.
— Сам е като кукувица — каза Джоуд. — Побъркан самотник като Мюли, даже донякъде е по-зле и от него. Броди от място на място: ту ще се напие в Шоний, ту ще се замъкне при една вдовица на двайсет мили оттука, ту ще почне да копае на фенер в своята земя. Някак си е подивял. Никой не е мислил, че тъй дълго ще остане жив. Такива самотници не изкарват дълго. А нали чичо Джон е по-стар от татко? От година на година става само по-костелив и по-голям инат. По̀ инат от дядо.
— Виж, вече се развиделява — каза проповедникът. — Сякаш се разлива сребро. Нима Джон никога не е имал семейство?
— Там е работата, че е имал; и виж докъде го доведе инатът. Татко ни разправя за това. Взел си чичо Джон млада жена. Поживял с нея четири месеца. Тя забременяла. Една нощ я заболяло нещо отвътре. И тя помолила Джон: „Доведи доктор.“ А той хич не искал да знае. „Нищо, казал, боли те коремът. Сигурно си преяла. Вземи успокоително. Малко повечко си хапнала, а сега се оплакваш.“ Призори тя почнала да говори несвързано, а към четири часа следобед умряла.
— Какво й е било? — попита Кейси. — Отровила ли се е?
— Не, нещо й се скъсало отвътре. Някакъв… апендик ли, знам ли? Чичо Джон е изобщо добър човек и никак не може да си прости този грях. Дълго не искаше да говори с никого. Ходи от място на място, нищо не забелязва и си бъбри молитви. Две-три години не приличаше на себе си. Оттогава стана съвсем друг човек. Като побъркан. Нямахме мира от него. Веднага щом някое от нас, момчетата, се разболее — глисти го хванат или нещо го свива коремът, — веднага мъкне доктор. Накрая татко не се стърпя. Каза на чичо Джон: „Стига вече си викал тези доктори, момчетата така си ги болят винаги коремите.“ Чичо Джон мислеше, че жена му е умряла по негова вина. Чуден човек. Изкупва греха си — ту носи подаръци на децата, ту ще остави чувал брашно на верандата на някой съсед. Почти целия си имот раздаде и пак не се успокои. Понякога скита нощем сам-самичък. А не е лош стопанин. Добре се грижи за земята си.