Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Ако не го направим сега, когато се върнем, няма да е останало нищо — високо възрази Слоун.
Последва напрегнато мълчание, нарушено от готвача.
— И аз бих искал да видя тази пълна със злато кива.
Нора изчака и няколко пъти дълбоко си пое дъх, като обмисляше какво да каже.
— Слоун — тихо започна тя. Аарън. Тази експедиция преживява криза. Един човек умря. Някой е убил конете ни и може би се опитва да убие и нас. Ще са ни нужни дни, за да отворим и документираме кивата както трябва. А ние нямаме толкова време. — Нора замълча за миг. — Аз ръководя тази експедиция. И аз трябва да направя избора. Утре си заминаваме.
В пещерата отново се възцари мрачна тишина.
— Не приемам този твой така наречен избор — тихо каза Слоун. — Изправени сме пред най-голямото откритие, а ти какво решаваш? Да си идем вкъщи. Същата си като баща ми. Трябва да контролираш всичко. Е, тук става въпрос и за моята кариера. Това откритие е колкото твое, толкова и мое. Ако сега си тръгнем, тази кива ще бъде ограбена. И ти ще си загърбила най-голямото откритие в американската археология. — Тя трепереше от гняв. — Аз още отначало съм заплаха за теб. Но това си е твой проблем, не е мой. И няма да ти позволя да съсипеш кариерата ми.
Нора твърдо отвърна на погледа й.
— Спомена за баща си — бавно отвърна тя. — Ще ти повторя думите, с които той се обърна към нас, преди да тръгнем за Кивира: „Вие представлявате института. А институтът представлява най-високия стандарт за археологическо проучване и морално поведение.“ Това, което направим и кажем тук, Слоун, ще се анализира и обсъжда от безброй хора. — Гласът й омекна. — Знам как се чувстваш. На мен също ми се иска да отворя тази кива. И ние ще се върнем, за да го направим както трябва. Обещавам ти, че ще получиш цялата слава, която заслужаваш. Но дотогава категорично забранявам отварянето на кивата.
— Ако сега си тръгнем, когато се върнем, няма да е останало нищо — без да откъсва очи от нея, заяви Слоун. — Ти ако искаш, избягай. Само ми остави кон и малко провизии.
— Това ли е последната ти дума? — тихо попита Нора.
В отговор Слоун просто продължи да я гледа.
— Тогава не ми оставяш друг избор, освен да те освободя от археологическия екип.
Слоун се ококори. После се обърна към Блек.
— Не съм убеден, че имаш право на това — малко неубедително рече той.
— Аз пък съм убеден — неочаквано се обади Смитбак. — Нора е ръководител на тази експедиция. Чу какво каза. Ще оставим кивата непокътната.
— Нора! — умолително промълви Блек. — Струва ми се, че не оценяваш мащабите на това откритие. Зад тази кирпичена стена има купища ацтекско злато. Не можем да го оставим на…
Той провлачи глас. Без да му обръща внимание, Нора продължаваше твърдо да гледа Слоун, която се бе извърнала и се взираше в ярко лъщящия на флуоресцентната светлина диск на стената на кивата. После за последен път стрелна Нора с поглед, изпълнен с ненавист, и се запъти към ниския отвор. След миг вече я нямаше. Блек остана още малко, като местеше очи от кивата към Нора и обратно. След това мъчително преглътна, откъсна се от мястото си и безмълвно излезе в прохода.
43.
Скип Кели пътуваше към края на северен Тано Роуд, като правеше всичко възможно да не разбие фолксвагена. Черният път беше ужасен, целият изровен и осеян с дупки: задължителна особеност на много от най-скъпите квартали в Санта Фе. През половин километър минаваше покрай огромни порти от ковано желязо със зидани странични стълбове, зад които в сянката на пиниите се виеха черни пътища: портали на невидими имения. От време на време се мяркаха сгради — къща на пазач, безупречно поддържани плевници, огромна вила, издигната на далечно възвишение, — но повечето големи имения по Тано Роуд бяха скрити толкова добре, че малцина подозираха за тяхното съществуване.
Пътят се стесни и пиниите се надвесиха от двете му страни. Скип още повече намали скоростта, премести крак върху съединителя, изблъскан лакът огромната муцуна на Теди Беър от лицето си и за пореден път хвърли поглед на номера, надраскан върху сгънат лист хартия, вече едва различим на привечерната светлина. Оставаше още малко.
Когато прехвърли билото на един хълм, видя, че след около четиристотин метра пътят свършва. Наляво се издигаше огромна гранитна скала. Предната й страна бе полирана и върху нея бяха изсечени инициали. Зад скалата имаше порта, поочукана от лъскавите портали, покрай които току-що беше минал. Като се приближи обаче, видя, че портата е невероятно яка. До нея имаше малка клавиатура и интерком.