Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— По дяволите! — извика Нора. — Какво чакате? Действайте!
45.
Аарън Блек мълчаливо следваше Слоун към въжената стълба. Разговорът помежду им предишната вечер не бе решил нищо. В последния момент Слоун щеше да откаже да си тръгне, той беше сигурен. Но когато я попита, тя му отговори уклончиво. Въпреки че за нищо на света нямаше да го признае пред нея, неговото желание да остане бе примесено със страх: страх от онова, което беше убило Холройд, бе нападнало конете и уредите им, а сега беше обезобразило трупа.
Когато стигна при стълбата, Слоун бързо започна да се катери. Ядосан, че не го е изчакала, Блек закопча предпазните ремъци на кръста и слабините си, провери въжетата и се заизкачва нагоре. Мразеше това изкачване — със или без предпазни ремъци, сто и петдесет метровата височина на скалата го ужасяваше.
Ала докато мъчително бавно се изкачваше, ужасът започна да отстъпва. В главата му кънтяха думи: думи, които не бяха напускали ума му, откакто бе открил Кивата на слънцето, нещо като натрапчива мелодия. И докато се катереше, той изрецитира целия откъс, първо наум, после под нос:
— И тогава разширих отвора, пъхнах свещ и надникнах вътре. Когато очите ми свикнаха с тъмнината, детайлите постепенно започнаха да изплуват от мъглата — странни животни, статуи и злато, навсякъде лъщеше злато.
„Навсякъде лъщеше злато.“ Последното изречение постоянно звучеше в главата му като мантра.
Замисли се за детството си, когато на дванадесетгодишна възраст за пръв път беше прочел разказа на Хауард Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон. Спомняше си този момент, също както помнеше самия откъс: точно тогава бе решил да стане археолог. Естествено, колежът и университетът бързо бяха разсеяли всякакви заблуди, че ще намери гробница като тази на египетския фараон. И беше постигнал огромни успехи в обикновената пръст — изключително големи успехи. Но никога не се бе чувствал неудовлетворен.
Досега. Той продължаваше да се изкачва по стълбата и от време на време спираше да провери ремъците си. Сега пръстта му се струваше жалък заместител на златото. Замисли се за всичкото злато, което Кортес бе претопил на кюлчета и беше пратил в Испания, всички великолепни произведения на изкуството, превърнати в пари, изгубени за света. Също такова съкровище се криеше в онази кива.
Треската, която бе изпитал като дванадесетгодишен, докато беше чел разказа на Картър, сега отново го изгаряше. И се разкъсваше: тук имаше опасност; знаеше го. И все пак не можеше да си представи, че ще напусне долината, без да види какво има в Кивата на слънцето.
— Кажи ми, Слоун — извика Блек. — Ще оставиш ли кивата просто ей така?
Тя не отговори.
Потен и задъхан, Блек продължи да се катери. Когато вдигна поглед, видя, че Слоун се готви да започне изкачването на последната отсечка по ужасяващо стърчащия скален перваз. Там пясъчникът още бе мокър от дъжда и лъщеше в кървавочервено.
— Кажи нещо, Слоун, моля те.
— Няма какво да ти кажа — разнесе се резкият отговор.
Той поклати глава.
— Как е могъл баща ти да допусне грешката да постави начело нея? Ако беше ти, сега щяхме да творим история.
В отговор Слоун изчезна зад перваза. Блек дълбоко си пое дъх и я последва. След десет минути с усилие се изтегли върху скалата и се просна на пясъка, изтощен, гневен, напълно обезверен. Тук бе много по-студено, духаше вледеняващ вятър. Рядката растителност миришеше на бор и хвойна. Той се надигна и се освободи от досадните ремъци.
— Целият този път! — каза археологът. — Целият този труд! И да ни лишат от най-голямото откритие в последния момент.
Ала Слоун не отговори. Усещаше присъствието й, безмълвна и безмилостна. „Навсякъде лъщеше злато…“ Блек се зачуди защо стои там и не започва работа. Той изруга под нос, изправи се и я погледна.
Изражението й беше толкова непознато, толкова неочаквано драматично, че той зяпна. Лицето й бе абсолютно бяло. Тя неподвижно стоеше, взираше се над върхарите на дърветата и леко разтворените й устни оголваха зъбите. Кехлибарените й очи бяха потъмнели като махагон, сякаш отгоре им внезапно беше паднала сянка. Накрая Блек бавно се обърна натам, накъдето гледаше Слоун.
Далеч зад хребета се издигаше тъмна маса, толкова огромна и страшна, че му трябваше миг, за да проумее какво представлява. Над високия ръб на платото Кайпаровиц чернееше буреносен облак, какъвто никога не беше виждал. Повече приличаше на атомен взрив, неволно си помисли той, дълъг най-малко петдесетина километра, буреносният облак обгръщаше хребета в своята чернота: от тази основа се издигаше тялото на бурята, което кипеше на височина дванадесетина километра. После се сплескваше в тропосферата и се разстилаше във формата на наковалня с диаметър около осемдесет километра. От основата му висеше тежка, мрачна завеса от дъжд, матова като стомана, която скриваше в було от вода всичко друго, освен самия край на далечното плато. В исполинския облак проблясваха мълнии, зловещо безшумни в далечината. Докато Блек хипнотизирано и ужасено го наблюдаваше, облакът продължаваше да се разширява и сивите му пипала се издуваха, заредени с електричество. Миризмата на страшна буря се процеждаше през върхарите на пиниите, сякаш от далечно бойно поле.