Златото на Кивира

— Точно така пише в тази книга — отвърна Скип. Той накратко разказа, че по четката имало негови косми и едва не загинал, когато спирачките на колата му загадъчно отказали.

Годард мълчаливо го изслуша.

— Какво са искали според теб? — накрая попита той.

Скип облиза устни.

— Търсили са писмото, което намери Нора. Писмото от баща ни.

Старецът внезапно се напрегна — цялото му тяло реагира на изненадата.

— Защо Нора не ми е казала? — Гласът му, в който допреди малко се долавяше известен интерес, сега звучеше ядосано.

— Не искаше да проваля експедицията. Смяташе, че писмото й трябва, за да открие долината, и че ако бързо и тихо напусне града, преследвачите й няма да я настигнат.

Годард въздъхна.

— Но това не е всичко. Преди няколко дни нашата съседка Тереса Гонзалес е била убита в нашата къща. Може би сте чули за това.

— Спомням си, че четох нещо подобно.

— Пишеше ли, че трупът е бил обезобразен?

Старецът поклати глава.

Скип удари по „Кожоносци, вещици и курандери“ с опакото на дланта си.

— Била е обезобразена по начина, описан в този труд. Отрязали са пръстите на ръцете и краката й, скалпирали са я и са отрязали дисковидно парче от черепа й. Според тази книга оттам влиза в тялото жизнената сила.

Сините очи на Годард проблеснаха.

— Полицията трябва да ви е разпитала за убийството. Казахте ли им всички тези неща?

— Не. — Скип се поколеба. — Не точно. Е, как според вас щяха да реагират, ако им бях споменал за индианските магьосници? — Той остави книгата настрани. — Но те наистина са били магьосници. Искали са писмото. И са били готови да убиват, за да го получат.