Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
И като взе втора подобна пушка, но по-голяма от първата, той застана в очакване пред спираловидната стълба.
В ниската зала настъпи неописуема бъркотия. Такива неочаквани изненади разстройват съпротивата.
Два от трите изстрела на Радуб бяха засегнали противника: единият бе убил по-големия от братята Дървените копия, а другият бе убил Узар, всъщност господин дьо Келен.
— Те са горе! — извика маркизът.
Той сякаш заповяда да изоставят ретирадата — едно подплашено ято птици не може да изхвърчи по-бързо, както обсадените побягнаха към стълбата. Маркизът насърчаваше това бягство.
— По-бързо! — викаше той. — Проява на храброст е да се спасим. Да се качим всички на втория етаж. Там ще продължим.
Той последен изостави ретирадата.
Тази смелост го спаси.
Застанал пред стълбата, горе на първия етаж, Радуб с пръст върху спусъка на пушката чакаше отстъплението. Първите, които се появиха пред него в извивката на спиралата, бяха направо застреляни и паднаха като покосени от мълния. Ако маркизът бе между тях, щеше да загине. Преди Радуб да успее да вземе друго оръжие, останалите минаха нагоре, а маркизът последен и по-бавно от другите. Всички смятаха, че стаята на първия етаж е изпълнена от нападателите, и затова не се спряха, а избързаха да влязат в залата на втория етаж, тоест в стаята с огледалата. Там именно беше желязната врата, там беше и напоеният със сяра фитил, там именно трябваше или да капитулират, или да умрат.
Изненадан също като тях от гърмежите в стълбището и без да може да си обясни откъде идва тази помощ, Говен се възползува и, без да му мисли, прескочи ретирадата заедно с войниците си и със сабя в ръка гони обсадените чак до първия етаж.
Там намери Радуб.
Радуб първо отдаде чест и после каза:
— За минутка, командире. Аз направих това. Спомних си за Дол. Постъпих като вас. Поставих неприятеля между два огъня.
— Добър ученик — каза Говен, като се усмихна.
Когато човек е дълго време на тъмно, очите му привикват с тъмнината и започват да гледат като тия на нощните птици; Говен забеляза, че Радуб е целият окървавен.
— Ти си ранен, другарю!
— Не обръщайте внимание на това, командире. Какво значение има дали съм с едно ухо повече или по-малко? Ранен съм и със сабя, ама не ме е грижа. Човек и прозорец да счупи, пак малко се порязва. Всъщност не съм изцапан само с моя кръв.
Направиха нещо като почивка в залата на първия етаж, завладяна от Радуб. Донесоха фенер. Симурден отиде при Говен. Те започнаха да се съвещават. Имаше наистина за какво да се размишлява. Нападателите не знаеха тайните на обсадените; те не подозираха, че противникът им се нуждае от бойни припаси; не знаеха, че защитниците на крепостта привършваха барута; вторият етаж беше последната позиция на съпротивата; нападателите можеха да предполагат, че стълбището е минирано.
Обаче съвсем ясно бе, че неприятелят не може да им избяга. Оцелелите бяха като заключени. Лантенак попадна в капана.
При тази увереност нападателите можеха да си позволят за кратко време да потърсят възможното най-добро разрешение. Имаха вече доста убити. Трябваше да се постараят да не загубят много хора в този последен щурм.
Голям бе рискът в тази решителна атака. Навярно трябваше в началото да отбият силен вражески огън.
Сега боят бе прекъснат. Нападателите, овладели приземието и първия етаж, очакваха заповед, за да продължат. Говен и Симурден се съвещаваха. Радуб мълчаливо присъствуваше.
Той боязливо пак отдаде чест.
— Командирю?
— Какво има, Радуб?
— Имам ли право на една малка награда?
— Разбира се. Поискай каквото желаеш.
— Искам да се изкача пръв.
Нямаше как да му се откаже. Впрочем той би го направил и без разрешение.
XI
Отчаяните
Докато на първия етаж се съвещаваха, на втория етаж се барикадираха. Успехът е изстъпление, а поражението бяс. Двата етажа щяха да се нахвърлят отчаяно един срещу друг. Допирът до победата опиянява. Долу беше надеждата, която би била най-голямата човешка сила, ако не съществуваше отчаянието.