Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
— Отче — изръмжа Иманус, — ако те пипнем, ще те изгорим жив на бавен огън.
— Приемам — каза Симурден.
И продължи:
— Вие, обречените в тази кула, вие всички можете след един час да бъдете свободни и живи. Аз ви нося избавление. Приемате ли?
Иманус избухна:
— Ти не само си злодей, ти си луд. Защо си дошъл да ни безпокоиш? Кой те е помолил да говориш с нас? Ние да предадем негова светлост! Какво искаш ти от нас?
— Главата му. И срещу нея ви предлагам…
— Твоята кожа. Защото ние ще те одерем като куче, отче Симурден. Но не, твоята кожа не струва колкото неговата глава. Махай се.
— И ще стане страшно. За последен път размислете.
Нощта се спускаше, докато се разнасяха тези мрачни думи както от кулата, така и отвън. Маркиз дьо Лантенак мълчеше, оставяше другите да действуват. Такъв е зловещият егоизъм на вождовете. А това е и едно от правата на отговорността.
Заглушавайки гласа на Симурден, Иманус извика:
— Хора, които ни нападате, ние ви казахме нашите условия, те са ви известни, нямаме какво да променяме. Приемете ги, защото ще ви сполети нещастие. Съгласни ли сте? Ние ще ви върнем трите деца, които са тук при нас, а вие ще ни пуснете да излезем всички живи оттук.
— Всички да — отвърна Симурден, — с изключение на един.
— Кой е той?
— Лантенак.
— Негова светлост! Да ви предадем негова светлост! Никога.
— Нас ни трябва Лантенак.
— Никога.
— Можем да преговаряме само при това условие.
— Тогава започвайте.
Настъпи мълчание.
Иманус, след като даде сигнал със своя рог, слезе долу; маркизът взе сабята си в ръка; деветнадесетте обсадени се събраха мълчаливо в ниската зала зад ретирадата и коленичиха; те чуваха отмерените стъпки на щурмовата колона, която напредваше към кулата в тъмнината; този шум се приближаваше; изведнъж го почувствуваха съвсем близо до тях, до самия отвор. Тогава всички, както бяха на колене, насочиха през амбразурите на ретирадата опрените на раменете им пушки и шишанета, а един от тях, Гран-Франкьор, тоест свещеникът Тюрмо, се изправи с гола сабя в дясната ръка и разпятие в лявата ръка и извика с тържествен глас:
— В името на отца и сина и светия дух!
Изведнъж всички гръмнаха и битката започна.
IX
Титани срещу гиганти
Започна наистина нещо страшно.
Този ръкопашен бой надмина всичко, което човек може да си представи.
За да намерим нещо подобно, би трябвало да се отнесем към големите двубои на Есхил505 или към древните кланета по времето на феодализма; да се върнем към ония „атаки на нож“, прилагани чак до седемнадесети век, когато са прониквали в укрепленията през дупки; това са били трагични атаки, за които един стар сержант от провинцията Алентехо казва, че „след като взривят мините, нападателите, прикривайки се зад дъски, обковани със стоманени остриета, тръгват напред, въоръжени с гранати и щитове, принуждавайки врага да изоставя окопи и барикади, и овладяват положението, като смело прогонват обсадените“.
Мястото, откъдето започваше атаката, беше ужасно; това бе един от тия отвори, наречени от военните „отвори под свод“, тоест, както вече знаем, една дупка в стената без изход под открито небе. Барутът бе действувал като свредел. Експлозията на мината е била толкова силна, че бе образувала в стената пукнатина, дълга четиридесет стъпки над заряда, но все пак само пукнатина, а отворът, водещ в ниската зала, приличаше повече на дупка от копие, което пронизва, отколкото на удар от брадва, която разсича.
Този отвор бе като пробод в хълбока на кулата, една дълга вътрешна фрактура, нещо като хоризонтален кладенец, коридор, който се извива и се изкачва като черво в дебела петнадесет стъпки стена, някакъв безформен, задръстен с препятствия, капани и експлозиви цилиндър, в който главата ти опира в гранитните камъни, краката ти стъпват върху разтрошени буци, а очите ти потъват в мрак.
Нападателите имаха пред себе си този тъмен портал, зееща уста на бездна, чиято горна и долна челюст бяха разбитите камъни на разпуканата стена; в устата на акулата няма толкова зъби, колкото имаше в тази страшна пукнатина. В тази дупка трябваше да се влезе и да се излезе.
505
Есхил (ок. 525–456 пр.н.е.) — древногръцки драматург, наречен „баща на трагедията“. Произхождал от знатен атински, род, израснал в Елевсина — стар религиозен и културен център на Атика. Взел участие във всички най-важни сражения през периода на гръцко-персийските войни, някои от които отразил в произведенията си.